Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Всичко това бе мръсна работа, разбира се, но ако местните се появяха достатъчно бързо — а щяха да се появят, — оставаха две стотини прясна конска плът за награда за труда им. Недостойно може би за един кон да свърши в селската яхния, но така ставаха работите.
Том Гарнет се метна на коня си.
— Пратих половината отряд да подгони стрелците в другата засада, а останалите ще тръгнат след онези, които избягаха оттук. До стъмване трябва да ги избием тия кучи синове, иначе ще почнат да нападат къщите и да избиват крепостници. Не са военна заплаха, но все пак…
Дърайн кимна.
— Но не искате да ги оставите да избиват хора.
Това беше проблемът с враг, навлязъл толкова дълбоко отвъд фронтовата си линия. Оттеглянето не беше практично решение.
Дърайн не разбираше много какво точно е или не е военна заплаха, но един уплашен мъж с черен меч, висок почти колкото него, не беше от нещата, на които държеше да се натъкне ненадейно.
Кетол явно не схвана моментално, че капитанът говори на него, и отвърна с малко закъснение:
— Да, сър.
Том Гарнет посочи двамата благородници и свитата им и каза:
— Вие тримата и отделението на сержант Хендърс ще отведете цивилните до Мондегрийн. Ще се срещнем.
Кетол отдаде чест с меча си.
Глава 3
Пайроджил спря коня си, изчака колоната да го застигне и пое ходом до посивелия сержант на пиконосците.
— Няма нужда от съгледвачи, сержант. По-добре всички да караме заедно.
— Много интересно, наемник — отвърна сержант Хендърс намръщено и саркастично, в противовес на спокойните думи. — Пак ще ти кажа: винаги се радвам да чуя друго мнение как да ръководя отделението си. И извика: — Изправи стойката! Ей, ти! Да, Сендарсън, пъпчив кучи сине. Двамата със Скръпъл в челото! — После се обърна към други двама ездачи. — Уилямс! Белоуз! Двамата по фланговете — и умната, че ще видим можете ли да тичате по-бързо пред конете си. Казах действай! — Обърна се отново към Пайроджил. — Винаги се радвам да ме съветват, особено хора като тебе. — Насмешката едва се прокрадна в ъгълчетата на устните и в гласа му. — Но все пак държа, да знам дали ни чака нова засада.
— Оттук до Мондегрийн няма да видим нова засада — отвърна Пайроджил. — Най-много един-двама изостанали от частта, но ще са много заети с бягане.
— Щом казваш. — Сержантът не понечи да спре съгледвачите.
Пайроджил прехапа устна и реши да опита отново.
— Виж, сержант, ако имаше още цурани на десет мили оттук, командирът им щеше да ги използва за засадата. Цуранските командири не са глупави, просто са алчни. Тоя си беше разделил силите на много малки групи, надяваше се, че атаката ще тласне колоната в стрелковата зона на лъковете им.
— Много ти благодаря за обяснението, Пайроджил. Но ако ме извиниш, имам да ръководя отделение. Защо не вземеш да си преброиш високата надница, да избършеш задника на барон Морей или да свършиш нещо полезно?
Пайроджил поклати глава. Нямаше смисъл да опитва повече. Невъзможно беше да убедиш човек, който не иска да бъде убеден, а макар тримата да отговаряха за благородниците, не бяха им възложили изрично да водят цялата група, дори и отделението на сержанта. Ето, че вместо да пуснат един ездач пред колоната, сега имаха четирима откъснати от ядрото само заради един сержант, подразнен от това, че му дават добър съвет.
Том Гарнет трябваше да е по-точен и просто да постави групата под командата на Кетол. Тримата наемници бяха разбрали, че той имаше предвид те да командват, но сержантът не го беше разбрал — или се правеше, че не е. Пайроджил трябваше или да се примири с това, или да си иде с бой, с тримата с Кетол и Дърайн срещу цялото отделение; а след това щеше да се наложи да бягат, вместо да обясняват на Том Гарнет защо са избили всичките му хора — стига да можеха, разбира се.
Въздъхна и се отпусна. Така да бъде. Засега.
Вероятно щеше да се наложи да накара Дърайн да отведе в някой момент сержанта настрана и да се разберат по този въпрос насаме. Не му харесваше много да моли Дърайн да го прави, но беше свикнал с правенето на неща, които не му харесват. Налагало му се беше и преди. Едно му беше хубавото да накараш Дърайн да напердаши някого: не губеха уважението на съратниците си в боя от това, че Дърайн е поразмазал нечия физиономия. Малцина можеха да му излязат на Дърайн и никой — досега — не излизаше непострадал от бой с него.