Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
„Други неща“. Например да умираш от изтощителна болест, която нито жреци, нито магьосници могат да изцерят, явно — въпреки че това не беше грижа на Пайроджил.
Конярят продължи:
— Малко пердах ще е по от полза за конярчетата, вместо да ми търчат тука като катерици, мене ако питаш, но Старшията на конюшнята май повече го интересува мнението на стария Цедрик кои коне са готови за колача, отколкото аз какво мисля кой хлапак ще се научи по-добре с малко повече пердах и по-малко време за това, дето им се върти в празните глави.
Пайроджил не беше ужасно заинтригуван от проблемите на коняря, нито от боя на млади ратайчета, но не вредеше да го изслуша учтиво, поне засега.
Не че имаше нещо по-добро за правене в момента, за жалост.
Трябваше вече да са тръгнали. Ако той ръководеше нещата, пътуването обратно за Ламът щеше да започне от замъка в така наричаната в Долината „вълча опашка“ — сивкавата светлина много преди разсъмване, която скриваше всички цветове, без да заличава контурите.
От друга страна, забавянето явно беше дало добра възможност на знатните особи да изгладят различията си, а на тях донесе цели две третини нощен сън. „Не е зле, общо взето“, помисли той и скри прозявката си с ръка. Зачуди се дали ще се намери чай в очукания железен котел, къкрещ на печката в казармата, и дали ще е с достатъчно танин да му припари на езика; със сигурност щеше да е достатъчно горещ да стопли корема му.
Кетол и Дърайн бяха оставили оръжията си под грижата на тълпата момичета от замъка, които си бъбреха оживено и се правеха, че не обръщат внимание на младоците.
И се бяха включили в играта на момчетата.
Имаше моменти, в които Пайроджил беше почти сигурен, че двамата като деца са ги изтървали и са си паднали на главите.
Двама млади негодници, на ръст едва до пъпа на грамадния Дърайн, направо се опитаха да го съборят и той наистина тупна на земята и пусна опърпаната натъпкана с парцали топка, което навярно за другите изглеждаше съвсем чисто.
Пайроджил хвърли поглед към конюшнята зад впряга. Прецени, че ще мине поне още час, преди отрядът на Мондегрийн да се приготви за път, а знаеше ли човек колко още щяха да чакат, докато и благородниците…
— Ти ли си Кетол?
Един войник в ливреята на Мондегрийн се беше приближил незабелязано зад гърба му. Пайроджил едва се сдържа да не посегне за меча. Провалът бе негов и той се постара раздразнението да не се изпише на лицето му. Остаряваше.
— Не. Аз съм Пайроджил. Кетол е онзи под купчината момчета ей там.
— Баронът иска да го види веднага. Ще го измъкнеш ли от купчината, или да го измъкна аз?
— Барон Мондегрийн?
— Да, барон Мондегрийн. — Войникът се намръщи отвратено. — Между тези стени кой друг да е баронът? Е, ще идеш ли, или да ходя аз?
— Я по-добре аз.
Имаше си рискове да прекъсва човек Кетол, когато е зает с нещо. Ламътецът сигурно щеше да го сграбчи за колана или за крака, а пипането на ръка по-силна от момчешка можеше да го ядоса.
— Побързай тогава. — Войникът се обърна и тръгна към цитаделата.
Пайроджил поклати глава и въздъхна.
Лейди Мондегрийн беше при съпруга си. Самият барон седеше в грамадно легло с месингови табли, подпрян на дебелите възглавници. Усмихна се и махна към другия стол до леглото.
Кетол остана прав и зачака. Не му бяха казали да седне в края на краищата, а човек никога не знае кога някой благородник ще реши, че си проявил нахалство.
В стаята миришеше на старост и смърт, а може би просто беше от самия барон. Според легендата на младини Мондегрийн бил едър и як мъж, но продължителното боледуване го бе превърнало в съсухрена останка от някогашния здравеняк. Съществото пред Кетол само дето не се задъхваше от усилието да седи.
— Моля… свалете наметалото — промълви баронът. — Иначе се боя, че ще се изпотите ужасно.
Гласът му беше немощен, но той се стараеше да не спира за дъх, преди да довърши всяка фраза. Смъртта щеше да вземе барон Мондегрийн по-скоро рано, отколкото късно и щеше да дойде по-скоро като благословия, отколкото като проклятие, но той нямаше да се предаде без борба.
Кетол смъкна наметалото и след като се огледа, го сгъна на гърба на стола.
Но и без наметало в стаята беше много горещо. Замъците бяха прочути с това, че са ветровити, но някой, изглежда, много се беше постарал да запълни пукнатините точно в тези стени, а огромните гоблени от пода до тавана преграждаха всякакъв приток на въздух.
Пламъците в камината срещу леглото грееха ярко и затопляха стаята толкова, че Кетол се зачуди как може баронът да издържа под дебелата купчина одеяла.