Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Тя сви рамене и пусна завивките, и най-безсрамно показа две щръкнали млади гърди, точно такива, каквито си беше представял Кетол.
Точно както бе заподозрял — твърде късно изглежда — се оказа слугинята, която им бе донесла храната. Лесно беше за една млада парцалеса да вири нос на трима войници, след като явно вече си бе уредила много по-изгодна среща.
Зад и вдясно от леглото един дървен панел в облицованата стена бе отместен и зад него се виждаше тъмен проход. Явно през него беше минала любовницата на барона.
— Извинявам се, но… — почна Кетол.
— Напуснете — прекъсна го баронът. — Просто напуснете стаята ми. Веднага.
Моментът не беше добър да се спори с него, но тъй като баронът не повиши глас, а вероятно и не искаше да вдига врява, може би не беше и най-лошият.
— Не. — Гласът на Пайроджил бе тих, но настоятелен. — Не, милорд. Не и преди вратата към тайния проход да се затвори добре. — Поклати глава. — Не е наша грижа кой влиза и излиза от покоите ви с ваше разрешение, но изцяло наша грижа е никой да не проникне в тях, без да мине през нас.
Дърайн беше взел от стената един фенер и оглеждаше дървената ламперия на отсрещната стена.
— Тук има още един — изсумтя той.
„И не сте го видели одеве?“, помисли Кетол, но го премълча. Трябваше да помислят за това, но такъв вид охрана беше нещо ново за тримата, нямаше начин да не допускат грешки и на Кетол това хич не му харесваше. Знаеше как да действа, все едно че стените имат уши, но стени с врати, които можеха да се отварят и затръшват по-често от вратата на курвенски бардак?
Проклятие!
— Е, и какво смятате да направите?
Нищо особено необичайно или толкова опасно нямаше в това един барон да покани слугинче в леглото си, но Морей явно нямаше да иска да се разчуе, особено пред лейди Мондегрийн.
Кетол се приближи до отворения панел на скрития проход и го затвори. Имаше някаква хитра ключалка, скрита в дървения цокъл, но той не й се довери, а издърпа пред входа един тежък стол и закрепи отгоре му чистото все още нощно гърне.
Някой пак щеше да може да се промъкне в стаята, но не и без да вдигне доста шум.
Дърайн вече нагласяваше друга импровизирана аларма пред другата скрита вратичка. Пайроджил стоеше облегнат на вратата, скръстил ръце.
— Е, направихте каквото трябва. Сега напуснете — каза баронът. — Мога да ви уверя, че сутринта ще си поговорим за това.
Кетол много се съмняваше. Надяваше се, че баронът просто ще го премълчи, все едно че не е било, но последва примера на Пайроджил, поклони се учтиво и излезе.
Дърайн само поклати глава.
На заранта барон Морей отиде в източното крило на цитаделата да посети болния барон Мондегрийн, а Пайроджил, Дърайн и Кетол бяха изгонени от жилищата на замък Мондегрийн.
Трябваше да се очаква. Том Гарнет може и да беше казал съвсем ясно, че Морей няма и по нужда да ходи, без тримата да го пазят, за да не изскочи някой от дупката и да намушка благородния му задник, но капитанът не командваше в Мондегрийн, а заповедта им, подписана от графа на Ламът, не беше чак толкова изрична; размахването й пред лицето на капитана на гвардията на Мондегрийн щеше само да му направи вятър.
Освен това през повечето време законът е това, което каже най-старшият в момента, и хората бързо свикват с това.
Тъй че тримата награбиха оскъдната казармена закуска — хляб, глава лук и наденица — и присвити, в наметалата си заради студа, закрачиха през външния двор към лакеите и конярите, които подготвяха за път баронската каляска. Около тях търчеше дрипава тайфа хлапета в безкрайна игра на гоненка и ритни топка.
Доста студено беше за разумен човек да тича навън, без да му се налага. Дъхът на бягащите момчета излизаше на пара в мразовития въздух, от време на време някое се подхлъзваше върху ледено петно, непокрито с пясък и луга.
Но движението навярно ги загряваше, а и поне беше нещо по-различно от ежедневните работи на ратайчетата.
— Шестък е — обясни един от конярите, като махна на Пайроджил да държи юздите, докато запрегне един от големите бели коне на мястото му, после подвикна на помощника си да изведе друг.
Пайроджил нямаше нищо против да помогне, макар очите му неволно да шареха към големия прозорец в източното крило, оттатък двора. Предполагаше, че в момента барон Морей обяснява на барон Мондегрийн над късната им закуска как трима невъзпитани флибустиери са му развалили съня.
— Шестък ли?
— Едно време щяха да имат само шестък следобеда да си го пилеят в търчане като тъпаци, но през войната работите се поохлабиха, а добрият ни барон беше… зает с други неща. Някогашният шестък следобед взе да почва все по-рано всеки шестък заранта.