Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Кетол остана сам. Нямаше нищо против, макар да се чувстваше малко странно, че взе първата смяна. Като работиш заедно с други, привикваш към някакъв шаблон. Първия пост обикновено го взимаше Пайроджил, после Дърайн и накрая Кетол. Грамадният Дърайн можеше с воля да се накара да заспи почти моментално, каквото и да е ставало през деня, а щом Пайроджил си легнеше, не можеше да го събуди нищо, освен нападение.
Освен това Кетол обичаше да гледа зората, а източният прозорец в края на коридора щеше да му предложи хубава гледка към изгряващото над стената слънце.
Но просто не изпитваше желание за това. Не и тази нощ. Твърде много витаене в облаците май.
Приближи се до тежката дъбова врата и внимателно, лекичко, бавно опита бравата, избута едва на половин пръст вратата навътре, само колкото да се увери, че не е заключена.
Всякакво нападение беше малко вероятно, още повече такова, което ще стигне бързо до резиденцията, но човек трябва да вземе всички мерки, които може да му хрумнат, и да се моли на войнишките богове този път да се окажат ненужни.
Седна на големия кожен стол до масата в дъното на коридора и се зае с овнешкото. Недостатъчно чесън и твърде много сол, но това трябваше да се очаква. Може би и с доста кокал също така, но пък боклукът не може да очаква, че ще получи най-хубавите мръвки, нали така.
Ровичкаше с ножа остатъците от овнешката плешка, когато Дърайн най-сетне отново се появи на стълбището, с влажна и полепнала от банята коса. Кимна му бързо и се скри в стаята им.
Кетол щеше да предпочете Дърайн да поостане и да поприказват, но нямаше да го помоли. Времето за спане при тройната смяна беше достатъчно оскъдно.
Номерът със стоенето на пост самичък бе в това да останеш буден и нащрек. Прекалената храна беше лошо, а само идиот щеше да пие вино преди пост. Навремето в Родез Кетол познаваше един стар мустакат сержант, който твърдеше, че с два меха вино в корема бил по-бодър и с по-бистър ум. Та доколкото съществуваше справедливост на този свят — винаги лош залог, — някой му беше забил копие в червата скоро след като Кетол, Пайроджил и Дърайн бяха духнали, тъй като по онова време не изпитваха отчаяна нужда да служат под командата на идиот.
Това му беше хубавото да си независим: може да си придирчив, стига да не си прекалено придирчив. На Кетол не му пукаше какви са личните навици на сержанта — можеше да предпочита да спи с едрогърди руси жени или със слабички момченца с кестенява коса, или с проклети кози, хич не му пукаше на Кетол — но човек бездруго има достатъчно възможности да го убият и без да разчита на някой, който само ще улесни врага.
Хъркането на Дърайн стигна до ушите му — ритмично и гръмотевично. Кетол не знаеше защо Дърайн никога не хърка на открито, когато нещо толкова невинно като хъркане може да подскаже на някого къде си, но и не се интересуваше много.
Номерът беше да не си затваряш очите на пост. Никога. Дори за миг.
Веднъж като млад беше решил да си притвори очите само за миг по време на пост, а в следващия момент слънцето грееше в очите му с ярък укор. Това, че му се беше разминало, че никой не разбра за срама му нито тогава, нито никога, го правеше още по-лошо, отколкото ако сержантът го бе намерил заспал и го беше скъсал от бой.
Проблемът беше…
Сепна се. Беше чул нещо.
„Проклятие!“ Откъм стаята на барон Морей се чуваха стонове. — Пайроджил! Дърайн! — изрева Кетол, но не ги изчака; изрита вратата, без да му пука, че ще повреди рамката, и нахлу вътре с меч в ръка.
Стаята беше тъмна, осветена само от мигащия пламък в камината на стената.
В грамадното легло до отсрещната стена се боричкаха две тела. Най-простото, което можеше да направи, бе да забие меча, но…
— Стой. — Барон Морей седна в леглото; беше плувнал в пот. Пръстите му шареха за ножа на поставката до леглото, но беше приковал Кетол с гневен поглед.
Дърайн и Пайроджил нахлуха почти веднага — Кетол нямаше нужда да ги поглежда, знаеше, че Дърайн ще е вдясно от него, а Пайроджил ще го пази отляво.
Но не и от това.
Две очи надникнаха изпод завивките, придружени от кикот.
— Бих запитал какво точно означава това — каза баронът, — но се боя, че е повече от ясно. — Не обърна внимание на кикота, нито как приятелката му в леглото в усилието уж да се покрие с одеялото за миг откри особено пищен задник.
Баронът го потупа и изсумтя.
— Не виждам много смисъл да се криеш, мила Кейт.