Легенди за Войната на разлома

Опита се да погледне на нещата философски.

Отношенията между редовната войска и флибустиерите винаги бяха неудобни. Редовните войници гледаха на наемниците като не нещо не много повече от сухоземни пирати най-вече защото в мирно време или на ръба на война прекарваха повече време в избиването им, отколкото в работа с тях.

Дори когато ги наемаше Короната, в тези отношения бяха втъкани конфликти. Флибустиерите обикновено се подчиняваха само на един офицер, от който се очакваше да има по-широк мироглед и да разбира, че твърде многото ненужни жертви сред наемниците неизбежно водят до широко разпространената сред тях склонност към дезертьорство или бунт. Нещата обикновено не тръгваха на добре, когато наемниците трябваше да се подчиняват на някой сержант, с много по-голяма охота готов да пожертва наемник вместо някой от своите, и макар че малко наемници умираха в леглото, още по-малко държаха да похарчат целия си кратък живот на острието на меча или още по-лошо. Втория или третия път, след като заповядаха на някой наемнически отряд първи да прехвърли крепостната стена, хората започваха да премислят доколко разумен е бил изборът им с работодателя.

Отношенията между наемници и редовни едва ли щяха да станат по-добри в Мондегрийн. Редовните щяха да ги настанят в казармата на замъка. Но барон Морей щеше да се настани в резиденцията и заради това Кетол, Дърайн и Пайроджил също щяха да са там, щяха да спят на меки пухени постели и да ги обслужват хубави млади слугинчета. Така поне щяха да си мислят редовните.

Всъщност нямаше да е точно така, разбира се, но такива щяха да си ги приказват в казармените бараки. Нищо, че най-вероятно щяха да спят на влажна тръстика в кухнята, освен този, който изтеглеше късата сламка, за да изкара нощта на каменния под пред прага на спалнята на барона. А слугините почти със сигурност щяха да са стари, дебели и грозни или и трите наведнъж. Но редовните, виж, щяха да мрънкат, че наемниците са получили най-лекия наряд.

Пайроджил забави коня си, за да го застигнат барон Морей и Кетол, а Дърайн се задържа отзад след лейди Мондегрийн и слугините й.

Кетол повдигна вежда. Пайроджил поклати глава. Кетол сви рамене.

Баронът ги изгледа е любопитство. След няколко мига, щом никой от двамата не отвърна на неизречения въпрос, се окашля да привлече вниманието им и попита властно:

— За какво беше всичко това?

— Нищо, за което си струва да се безпокоите, милорд — отвърна Кетол, след като Пайроджил не отвори уста. — Дребно разногласие между Пайроджил и сержанта.

— И всичко това от едно поклащане на главата? — Морей не скри скептицизма си.

— Да — рече Пайроджил. Но това едва ли щеше да задоволи барона. — Двамата с Кетол работим заедно от години. Дърайн е с нас почти толкова. След толкова много време заедно, милорд, всеки от нас знае как мислят другите.

Баронът вдигна недоверчиво вежди.

— Човек не си крие мислите от този, който пази гърба му, милорд. Ако някой държи да си пази мислите за себе си през цялото време — какво пък, намираш си някой друг да ти пази гърба.

Баронът се намръщи.

— Не съм чак толкова впечатлен от трима ви. Отличихте се с храброст по време на засадата, определено повече, отколкото човек би очаквал от банда мародери, но боравенето ви с меча беше тромаво — поне от това, което видях — а ако лейди Мондегрийн не беше пришпорила коня си толкова бързо, някой от цураните щеше да я свали на земята без никаква трудност.

Кетол понечи да отвори уста, но спря при мълчаливия знак на Пайроджил.

— Следващия път ще се постараем да сме по-добри, милорд — отвърна вместо него приятелят му.

За един следобед беше спорил достатъчно с хора, които не искат да бъдат убедени. Но не можеше да се разчита, че Кетол ще си държи устата затворена за такова нещо. Кетол щеше да почне да се обяснява — това бе една от слабостите му, — а това изобщо нямаше да помогне на никого.

Пайроджил посочи с пръст към челото на колоната, потупа се с пръст по гърдите, врътна палец към тила на колоната и пришпори коня си.

Лейди Мондегрийн погледна Кетол, щом той изостана и се изравни с нея на мястото на Дърайн.

— Скоро ли ще пристигнем?

Доколкото Кетол помнеше, а помнеше, външната стена на град Мондегрийн бе точно зад следващия завой, отвъд един поток и хребета след него.

— Мисля, че до час сме там, милейди. — Така и не разбра защо дамата на замъка Мондегрийн не познава района около крепостта по-добре от един войник, минал оттук само веднъж. — Тази нощ ще ви настаним жива и здрава в леглото и дано да ви е удобно.