Последният довод на кралете [bg]

Листа по водата

— Карлеон — каза Логън.

— Ъхъ — отвърна Кучето.

Градът лежеше в естуара на реката, под надвисналото от облаци небе. Остри очертания на високи стени и кули, на върха на отвесния скален откос над бързите води на реката, където някога се беше издигала тронната зала на Скарлинг. Склонът и подножието на хълма бяха настлани със сбити една в друга каменни постройки с покрити с каменни плочи покриви, обкръжени от външната стена на града. Дъждът току-що беше спрял и целият град лъщеше с острия, хладен блясък на мокър камък. Кучето не се радваше да види отново това място. Всяко едно от идванията му тук беше свършвало зле.

— Променил се е след онази битка — каза Логън, загледан в разперената си длан с липсващия пръст.

— По онова време нямаше други такива стени.

— Не. Но я нямаше и армията на Съюза около тях.

Кучето не можеше да отрече, че присъствието им му действаше някак успокоително. Частите на Съюза опасваха града. Безлюдните полета бяха прорязани от криволичещата линия на земния насип, стърчащите колове и огради, зад които се забелязваха движещите се фигури на войниците. От време на време бледите слънчеви лъчи улавяха по някоя броня. Хилядите добре въоръжени и надъхани за отмъщение мъже бяха обкръжили Бетод отвсякъде.

— Сигурен ли си, че е там?

— Не виждам къде другаде може да е. Изгуби най-добрите си хора в планините. Не са му останали други приятели.

— И нашите са по-малко обаче — промърмори Кучето. — Предполагам, сега просто ще си седим тук. Нямаме бърза работа. Време колкото искаш. Просто ще си седим, ще лапаме мухите и ще чакаме Бетод да се предаде.

— Ъхъ. — Логън не изглеждаше много убеден.

— Ъхъ — каза Кучето. Да се предава не беше в стила на Бетод и той го знаеше.

Обърна се по посока на звука от бързо приближаващи по пътя конски копита. Един от онези вестоносци с шлемове, дето приличаха на разсърдени кокошки, се появи на разпенен кон откъм дърветата и препусна към шатрата на Уест. Спря и явно доста бързаше, защото почти падна от седлото в бързината да слезе. Мина с клатушкаща се походка покрай няколко от озадачените офицери отпред и влезе. Кучето усети познатото свиване на стомаха.

— Мирише ми на лоши новини.

— Ми то други не останаха.

Настана суетня, войниците викаха и ръкомахаха енергично.

— Да идем да видим какво става, а? — промърмори Кучето, въпреки че отвътре му идеше да тръгне точно в обратната посока. Край шатрата видяха Крамок, който наблюдаваше суматохата със свъсени вежди.

— Нещо става — каза планинецът. — Но не разбирам ни какво говорят, ни какви ги вършат тези южняци. До един са се побъркали, от мен да знаете.