Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Но най-накрая стигнахме и дотам. Украсата беше завършена и гробницата беше заредена с подборка от погребални предмети от складовете на музеите в Луксор и Кайро, както и с няколко от самата армия. Оставаше ни само да подхвърлим един на някой от информаторите на Саиф ал-Таар и да чакаме хората му да дешифрират надписа.
— Само че някой се е озовал там преди това — каза Халифа.
— Единственото, което не очаквахме. — Скуайърс поклати глава. — Шанс едно на милион. Едно на десет милиона. Но дори тогава не беше нужно бедствието да е пълно. Можеха просто да изнесат няколко предмета и да оставят украсата цяла. Но както се стекоха нещата, откраднаха единственото парче от текста, което имаше истинско значение, и затова хората на Саиф ал-Таар намериха една, поне от наша гледна точка, абсолютно непотребна гробница. Голяма беда.
— Но не толкова голяма, колкото за Наяр и Икбар — тихо каза Халифа.
— Да — съгласи се Скуайърс. — Ужасно съжаляваме за тяхната смърт. Както и за тази на баща ви, госпожице Мъдрей.
Тара вдигна поглед, изпълнен с омраза.
— Вие ни използвахте — процеди тя. — Оставихте ги да убият баща ми и не се поколебахте да заложите и нашия живот. Не виждам никаква разлика между вас и Саиф ал-Таар.
Скуайърс се усмихна благо.
— Леко преувеличение, мисля, въпреки че като се имат предвид обстоятелствата, е напълно разбираемо. Смъртта на баща ви бе за съжаление извън нашия контрол, но, да, ние ви използвахме. Както и при доктор Кейди, преценихме, че благополучието на индивида трябва да се подчини на по-широките интереси на обществото. Неприятно, но необходимо.
Той млъкна за малко да нагласи бонбона си с език.
— Първоначално нямахме представа какво не е наред в плана. Знаехме, че Дравич е открил гробницата, но поради някаква причина не искаше да клъвне на примамката. Когато разбрахме за липсващото парче, се оказахме изправени пред изключителна дилема. Беше твърде късно, за да отменим операцията, но не можехме и да направим нищо явно, за да помогнем на Саиф ал-Таар. Нямахме друг избор освен да оставим нещата на собствен ход.
Отново полъхна вятър, този път по-силен отпреди, дюните засъскаха и зашепнаха. Броеницата на Джемал забави тракането си и накрая спря. Даниел хапеше устни.
— Вашето пристигане едновременно усложни ситуацията и предложи потенциален изход от нея — обърна се Скуайърс към Тара. — Вие явно хранехте подозрения относно смъртта на баща си и имаше опасност да вдигнете голям шум. Същевременно обаче, ако канализирахме нещата както трябва, имаше възможност вие да намерите липсващото парче и впоследствие да го възстановите на Саиф ал-Таар, без той изобщо да заподозре, че сме замесени. И именно така се получи. Вие изиграхте ролята си идеално.
Очите на Тара горяха от презрение. Чувстваше се изнасилена и използвана. Даниел хвърли бърз поглед към нея и отново извърна глава.
— Признавам, в един момент всичко беше на кантар. Ако просто ги бяхте оставили да вземат парчето в Сакара, всичко щеше да бъде много по-лесно. Но вие настояхте да избягате с него, което ни въвлече в една много деликатна игра. Ако бяхте отишли при властите или при нас в посолството, Саиф ал-Таар сигурно щеше да се оттегли веднага. Затова трябваше да ви убедим да го направите сама. Оттук и малката ни шарада с кръга за контрабанда на антики.
— Самали — изстена тя.
— Един от нашите оперативници, да. Освен това и много добър артист.
— Господи!
Раменете й увиснаха. На Халифа му се прииска да отиде при нея и да я успокои, но усети, че моментът не е подходящ, и остана на мястото си.
— Дори тогава всичко се крепеше на косъм — продължи Скуайърс. — Все още всичко можеше да рухне. Инспекторът също ни причини доста проблеми, а и вас не ни беше никак лесно да ви държим под контрол, госпожице Мъдрей. Въпреки че за щастие имахме вътрешен човек и това доста улесни нещата.
Той се усмихна, но не каза нищо повече. Войниците бяха свършили с полагането на редиците трупове в черни роби и сега стояха безцелно по края на лагера. Изведнъж всичко стана много тихо и много неподвижно. Въздухът тежеше от някакво напрегнато очакване. Последните думи на Скуайърс отекваха отново и отново в главата на Тара. Вътрешен човек. Вътрешен човек. Лицето й, бездруго бледо, придоби някаква ужасяваща прозрачност.
— О, не — прошепна. — О, Господи, моля те, не. — Погледна Даниел. — Ти си бил, нали?
Той гледаше изкопа с безизразно лице, погледът му шареше по купищата разкривени трупове.