Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Сега тя лежеше, сключила ръце на гърдите си, бореше се с порива на тялото… да се изключи. Да заспи едва ли би било точно казано. Веднага щом спреше да се концентрира съзнателно върху дишането, то също спираше. Тя обаче трябваше да остане будна.
Надяваше се да дойде някоя сестра, преди Лаке да се събуди. Да. Най-добре би било той да спи, докато всичко приключи.
Но тази надежда май беше прекалено смела.
Слънцето настигна Ели при порталната врата, нажежени клещи защипаха разкъсаното му ухо. Той инстинктивно отстъпи в сянката на арката, притисна трите пластмасови бутилки спирт за горене към гърдите си, сякаш и тях да предпази от слънцето.
На десет крачки разстояние се намираше неговият вход. На двайсет — входът на Оскар. А на трийсет крачки — на Томи.
Няма да стане.
Не. Ако беше здрав, силен, вероятно би дръзнал да се добере до входа на Оскар направо през светлинния поток, който се усилваше с всяка секунда. Но не и до входа на Томи. Не и сега.
Десет крачки. После нагоре по стълбите. Големият стълбищен прозорец. Ако се спъна. Ако слънцето…
Ели хукна.
Слънцето се нахвърли върху него като гладен лъв, впи зъби в гърба му. Едва не загуби равновесие, когато го нападна с яростната си сила. Природата го заплюваше с презрението си, задето се осмелява да се появи на дневна светлина макар и за миг.
Гърбът на Ели цвърчеше като попарен с вряло олио, когато стигна до входната врата и я дръпна рязко. За малко да припадне от болка, движеше се като замаян по стъпалата, слепешком: не смееше да отвори очи от страх да не се разтопят.
Изпусна една от бутилките, чу я да се търкаля надолу. Нищо не можеше да направи. С наведена глава, прегърнал с една ръка двете бутилки, с другата стиснал парапета, той изпълзя нагоре по стълбите до площадката. Още един етаж.
През прозореца слънцето го удари с лапата си по тила, врата, взе да го хапе по бедрата, прасците, петите, докато се качваше нагоре. Цял гореше. Само дето не лумваха огньове. Отвори вратата си, нахълта в приятния прохладен мрак. Затръшна я зад себе си. Но не беше съвсем тъмно.
Вратата на кухнята беше отворена, а там нямаше одеяла на прозорците. Все пак тази светлина беше по-слаба, по-сива от онази, на която току-що се бе изложил, и без да се поколебае, Ели пусна бутилките на пода, продължи пълзешком. Светлината почти гальовно раздра гърба му по пътя през коридора към банята, замириса на изгорено месо.
Никога повече няма да оздравея.
Протегна ръка, отвори вратата на банята и пропълзя в мрака. Разбута няколко пластмасови туби, затвори вратата, заключи я.
Преди да се вмъкне във ваната, успя да си помисли:
Не заключих външната врата.
Но беше твърде късно. Умората го надви веднага щом потъна във влажната тъма. Бездруго нямаше да му стигнат силите.
Томи седеше неподвижно, свит в ъгъла. Затаи дъх, докато ушите му забучаха, а чернилката пред очите му се нашари от звезден дъжд. Щом чу вратата на мазето да се затваря, той най-сетне посмя да изпусне въздуха, дъхът му отекна по бетонните стени, замря.
Беше абсолютно тихо. Мракът беше толкова плътен, сякаш имаше маса и тежест.
Размаха ръка пред очите си. Не видя нищо. Пипна лицето си, сякаш да се увери, че изобщо съществува. Да. Усети с пръстите си носа, устните. Като неистински. След допира изчезнаха.
Малката фигурка в другата му ръка сякаш беше по-жива, по-истинска от него самия. Притисна я здраво към гърдите си.
Седеше с наведена между коленете глава, затворени очи, запушени уши, за да не знае, да не чува какво става в клубното мазе. Според шума някой сякаш убиваше малкото момиче. Той не би могъл, не би посмял да се намеси, затова предпочете да загърби ставащото, да изчезне оттук.
Унесе се в спомени за баща си. Беше с него: на футболното игрище, в гората, в къпалнята „Ханаан“. Накрая избра онова прекарване на полето в Рокста, когато с баща му изпробваха самолетче с дистанционно, което той бе взел от свой колега.
Майка му също беше с тях, но после се отегчи да гледа как самолетчето кръжи във въздуха и се прибра. Томи и баща му продължиха, докато се стъмни и играчката се превърна в размазан силует на фона на порозовялото небе. Тогава си тръгнаха, ръка за ръка през гората.