Покани ме да вляза

Тук. Е там. Където не си.

Едва не го изпя на глас, но някакъв остатък от здрав разум му подсказа да не го прави. Белият шум заглъхваше, остави празно пространство, което постепенно се запълваше с мисли.

Лицето. Лицето.

Не искаше да мисли за него, не искаше да мисли за…

Имаше нещо в лицето, проблеснало на светлината от запалката.

Тялото се приближаваше. Не само че стъпките се чуваха по-близо, вече се тътреха по пода. Не — долавяше присъствието му като сянка, по-тъмна от мрака.

Прехапа долната си устна и усети вкус на кръв в устата си, стисна очи. Представи си как очите му изчезват като две…

Очи.

То няма очи.

Усети слаб полъх на лицето си, когато ръка замахна във въздуха.

Сляпо. То е сляпо.

Не беше сигурен, но безформеният израстък над раменете на това нещо нямаше очи.

Когато ръката отново се вдигна, Томи усети по бузата си въздушната вълна част от секундата преди да го докосне, успя да извие глава и пръстите едва допряха косата му. Томи се свлече по корем и запълзя по пода, гребеше с ръце пред себе си, сякаш плуваше.

Запалката, запалката…

Нещо се заби в бузата му. Щеше да повърне, когато осъзна, че това бе нокътят на мъртвеца, и веднага се претърколи, така че ръцете да не го намерят, когато го потърсят.

Тук. Е там. Където аз не съм.

Неволно изпръхтя. Опита се да го предотврати, не можа. От устата му пръсна слюнка, раздраното му от рев гърло се задави от смях или плач, той захълца, а ръцете му, два радарни лъча, продължаваха да се мятат по пода в търсене на може би, може би единственото му спасение от мрака, който искаше да го погълне.

Боже, помогни ми! Нека светлината на лика Ти… Боже… прости ми за онова в църквата, прости ми за… всичко! Боже! Винаги ще вярвам в Теб, всичко ще направя, само ми помогни… покажи ми запалката… Бъди приятел, Боже!

Нещо се случи.

В момента, в който Томи почувства ръката на нещото да опипва крака му, за миг помещението се окъпа в синьо-бяла светлина, като от светкавица на фотоапарат и в този миг Томи наистина видя съборените кашони, грапавата стена, прохода към хранилището.

Видя и запалката.

Беше само на метър от дясната му ръка и когато мракът отново го обгърна, местоположението й остана запечатано върху ретината му. Изтръгна крака си, посегна и сграбчи запалката, стисна я в юмрука си, скочи прав.

Без да се замисля дали не изисква твърде много, зареди в главата си нова молитва.

Нека да е сляпо, Боже! Нека да е сляпо. Боже! Нека да е…

Запали я. Светкавица, подобна на блесналата преди малко, последвана от жълтия пламък със синята му сърцевина.

Мъртвецът стоеше неподвижно, завъртя глава по посока на звука. Тръгна към него. Пламъчето потрепна, когато Томи се плъзна две крачки встрани и стигна до вратата. Мъртвецът се спря на мястото му отпреди три секунди.