Следотърсачът [Pathfinder - bg]

— Ние стоим с гръб към най-великата библиотека в историята на света — рече Самуна.

— Но щом няма да ни пуснат вътре, на мен какво ми пука? — попита Умбо и след като си свърши работата, си оправи дрехите.

— Е, ако искаш да влезеш вътре, можем да купим дрехи, с които ще те пуснат — рече Самуна. — Но тогава ще трябва да живеем в друга част на града, там, където стражата и шпионите на властта ще ни забележат и ще ни следят.

— Мислех, че стражата следи по-зорко най-бедните.

— Защо?

— Защото точно сред тях ще са престъпниците.

— Да, сред тях са просяците, джебчиите и тям подобни, но какво й пука на стражата за тях, освен ако няма бунт? Те ограбват и мамят селяните, работниците и търговците и стражата изобщо не се интересува от тях. Но имаш ли достатъчно пари за хубави дрехи и добра квартира, то може да си намислил да мамиш богатите или да се намъкнеш тайно в обществото или да шпионираш влиятелните люде или да пръскаш пари, без задължително част от тях да влиза в джобовете на могъщите. Разбираш ли, тогава вече ставаш важен за стражата.

— В такъв случай хайде да не влизаме в библиотеката. Предпочитам да си остана невидим.

— Колкото повече време прекарваш с мен, все повече и повече поумняваш.

Самуна се стараеше да зяпа градините и сградите на библиотеката и да сочи разни неща на Умбо, без да прави ни най-малък опит да влезе на територията й или да се задържа твърде дълго на едно място. После те тръгнаха на юг и скоро по шума и миризмите се досетиха, че се приближават към реката и онази част на града, където можеха да се слеят с тълпата. По пътя пак минаха покрай един стражник и Самуна отново отиде нарочно при него и му зададе глупав въпрос.

— Дали някоя от тези хубави бели сгради е била кралският дворец?

Стражникът се усмихна, макар и подигравателно и невесело.

— Библиотеката — каза той. — Вече няма кралски особи, ако случайно не сте чували за Революцията.

— О… — обади се Умбо с най-добрия си глас на тъпоумен привик. — Съветът изби ли ги всичките най-накрая?

Самуна го изгледа сърдито, и то не само заради ролята си на нетърпелив баща.

— Смяташ да губиш времето на стражника с тъпи въпроси ли? — попита той троснато, а после перна Умбо по главата. Това последното го бяха репетирали и Умбо знаеше как да извърне глава и да приклекне под силата на удара така, че да изглежда сякаш мъжът наистина го е пернал здравата.

— Мърдайте — подкани ги стражникът.

Самуна повлече Умбо през улицата и отново навлязоха в мръсната, оживена, шумна, жива, сърдита, щастлива част на Ареса Сесамо, там, където живееха истинските хора.

Намериха един хан, в който сигурно даваха стаи под наем. Тук нямаше как да има очарователни крайградски странноприемници като онази в О, защото покрайнините на Ареса Сесамо бяха твърде далече от центъра. Ханът не беше по-висок от триетажните богаташки къщи, край които се бяха разходили, но на същата височина някак си в него бяха наблъскали пет етажа и всеки от тях се подаваше към улицата една-две педи над долния.