Великият лов

Не за първи път Ранд установяваше, че една и съща мелодия е позната с различен текст и под различни имена в отделните страни, а понякога дори в селата на една и съща земя. Продължи да свири, докато песента не свърши. Войниците започнаха да се тупат по раменете и да се закачат един-друг за грубото пеене.

Когато Ранд свали флейтата, офицерът стана и направи рязък жест към подчинените си. Смехът на войниците секна и те издърпаха столовете си, изправиха се, отдадоха чест на началника си с поклон и ръка на гърдите — и на Ранд също, — след което напуснаха помещението, без да се обръщат.

Офицерът пристъпи към тяхната маса и също се поклони на Ранд с ръка на сърцето. Бръснатото му теме като че ли бе напудрено с бяла пудра.

— Милостта да ви закриля, милорд. Надявам се, че не са ви досадили с пеенето си. Те са прости хора, но не искаха да ви оскърбят, уверявам ви. Аз съм Алдрин Калдевин, милорд. Капитан на служба на негово величество, Светлината да го освети. — Очите му се плъзнаха по меча на Ранд. Младежът имаше чувството, че Калдевин е забелязал чаплите още при влизането им.

— Никак не са ме оскърбили. — Говорът на офицера му напомни за акцента на Моарейн, ясен, като всяка дума се произнасяше отчетливо. „Дали тя наистина ме е пуснала на свобода? Дали не ме следва? Или не ме причаква някъде?“ — Седнете при нас, капитане. Моля. — Калдевин придърпа стол от съседната маса. — Кажете ми, капитане, ако нямате нищо против, да сте срещали наскоро други чужденци? Една дама, ниска и слабичка, и един синеок воин с нея? Висок, носи меча на гърба си.

— Никакви чужденци не съм виждал — отвърна военният, присядайки вдървено на стола си. — Освен ваша милост и дамата ви, милорд. Малцина благородници изобщо минават насам. — За миг той погледна навъсено към Лоиал. На Хюрин, като на предполагаем слуга, не обърна никакво внимание.

— Просто попитах.

— В името на Светлината, милорд, не мислете, че проявявам непочтителност, но мога ли да чуя името ви? Тук толкова рядко идват странници, а мой дълг е да знам всичко за тях.

Ранд му го каза — без никаква титла в добавка, но офицерът сякаш не забеляза тази подробност — и добави това, което вече бе разяснил на гостилничарката:

— От Две реки, в Андор.

— Хубава страна, както съм чувал, лорд Ранд — нали не възразявате да ви наричам така? — а и андорците са добър народ. Не познавам кайриенец, който да е носил меч със знака на чаплата толкова млад като вас. Срещал съм андорци, сред тях беше и капитан-генералът на гвардията на Кралицата. Нещо не мога да си спомня името му, за съжаление. Може би ще ме удостоите с честта да ми го припомните?

Калдевин на цръв поглед водеше невинна беседа, но го гледаше някак изпитателно.

— Гарет Брин.

— О, разбира се. И много млад за такъв отговорен пост.

Ранд му отвърна спокойно:

— Гарет Брин има достатъчно бели коси по главата си, за да бъде ваш баща, капитане.

— Простете ми, лорд Ранд. Исках да кажа, че млад е заел поста си. — Калдевин извърна очи към Селийн и за известно време само я гледаше безмълвно. Най-сетне се отърси, сякаш беше изпаднал в транс. — Простете, че си позволих да ви гледам така, милейди, и ми простете също така за дръзките слова, но Милостта наистина ви е благословила. Бихте ли ми предложили едно име, милейди, с което да назова тази хубост?