Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Това означаваше, че аз трябваше да отида там, където Мерлин не беше пожелал да отиде. Трябваше да отида на Острова на мъртвите.
Островът беше само на десет мили южно от Дурновария, на не повече от половин ден път, но знаех толкова малко за него, сякаш беше на луната.
Знаех, че всъщност това не беше остров, а по-скоро полуостров от твърда бяла скала, свързан със сушата чрез дълга тясна ивица. Римляните бяха добивали камъни там, но ние предпочитахме да си набавяме камъни от римските сгради, вместо от земята и не използвахме каменоломните. Така Островът на мъртвите запустял. След това се превърнал в затвор. Напреко на тясната камениста ивица, където римляните бяха построили каменна стена, били добавени още две стени, денонощно охранявани от войници. Ние изпращахме на Острова онези, които искахме да накажем. След време започнахме да изпращаме и други хора, които бяха загубили ума си и не можеха да живеят спокойно сред нас. Това бяха опасно лудите, изпращани в кралството на лудите, където никой нормален човек не можеше да оцелее. Затворени там, техните души, обладани от зли духове, не можеха да заплашват живите. Друидите твърдяха, че Островът принадлежи на тъмния сакат Бог Кром Дубх, християните казваха, че там била земната крепост на дявола. И езичници, и християни обаче бяха убедени, че мъжете и жените, изпратени на Острова, са изгубили душите си. Те бяха мъртви, въпреки че телата им бяха живи. А когато животът напуснеше и телата им, демоните и злите духове, които ги бяха обладавали, щяха завинаги да останат на Острова и нямаше да тормозят живите. Семейства довеждаха своя побъркан роднина до Острова и там при третата каменна стена, го оставяха да върви сам към незнайните ужаси, които го очакваха. След това те се връщаха на сушата и правеха посмъртно угощение за своя изгубен родственик. Не всички луди изпращаха там. Някои бяха белязани от Боговете и бяха свещени, а някои семейства държаха своите луди затворени, така както Мерлин беше затворил горкия Пелинор. Но когато Боговете, белязали лудия, бяха лоши, тогава Островът беше единственото място за пленената от тях душа.
Морето бушуваше около Острова. Брегът откъм открито море, дори и при най-спокойно време, бе покрит от пяната на разбиващи се вълни и бурни водовъртежи. Там някъде беше Пещерата на Круачан, която водеше към Отвъдния свят. Над нейния ужасен вход, скрит под водата, морето гърмеше, а вълните непрестанно се разбиваха на хиляди солени пръски. Нито един рибар не би се приближил до този кипнал водовъртеж, защото всяка лодка би била всмукана от черната паст на пещерата, а хората в нея биха станали сенки в Отвъдния свят.
Когато тръгнах към Острова, беше ясен слънчев ден. Носех Хюелбейн и нищо друго от бойното си въоръжение, защото нито щита, нито нагръдника, направени от човешка ръка, можеха да ме предпазят от духовете на Острова. Бях си взел един мях с вода и торба с овесени питки, а като талисман против демоните на Острова носех брошката на Сийнуин и стрък чесън, закрепен върху моето зелено наметало.
Минах през залата, в която се провеждаха посмъртните угощения. Покрай пътя отвъд залата бяха наредени черепи на хора и животни, предупреждение за онези, които не знаят, че приближават към Кралството на мъртвите души. Сега морето остана от лявата ми страна, а от дясно имаше противно тъмно блато, където дори птички не пееха. Отвъд блатото широка крайбрежна ивица, покрита с едър пясък и камъни се отделяше от сушата, завиваше към морето и водеше към Острова. До Острова можеше да се стигне и по този песъчлив бряг, но пътят оттам беше много по-дълъг, затова повечето хора минаваха по другия път, край който бяха наредени черепите. Той водеше към един прогнил дървен кей, откъдето пътниците бяха превозвани с лодка до брега на Острова. Близо до кея се намираха кирпичените къщи на войниците от охраната. Стражи имаше и по песъчливата ивица, която водеше към Острова.
Стражите на кея бяха възрастни мъже или осакатени ветерани, които живееха в колибите заедно със семействата си. Мъжете ме гледаха как приближавам и когато стигнах до тях, препречиха пътя ми с ръждасялите си копия.
— Казвам се лорд Дерфел — казах аз, — и искам да мина.
Началникът на охраната, един окъсан мъж със стар железен нагръдник и плесенясал кожен шлем, се поклони пред мен.
— Нямам право да ви спра, лорд Дерфел — каза той, — но не мога да ви пусна да се върнете.
Неговите хора ме гледаха с отворени уста, удивени, че някой иска по собствено желание да отиде на Острова.