Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Една старица вдигна полите си и се разкрачи срещу мен.
— Ела при мен, любими мой! Ела при мен, скъпи. Знам, че ще дойдеш!
Тя започна да пикае. Едно от децата се разсмя и хвърли камък срещу мен.
Оставих ги и си тръгнах. Някои ме последваха по пътеката, но скоро им стана скучно и те се върнаха в своето призрачно селище.
Тясната пътека вървеше между небето и морето. От време на време пресичах някоя древна каменоломна, където се виждаха следи от римските инструменти, но след това пътеката отново започваше да лъкатуши между скали обрасли с трънлив гъсталак и полянки, покрити с мащерка. Не срещнах никого, докато изведнъж от една малка каменоломна се чу глас.
— Ти не ми изглеждаш луд.
Обърнах се с изваден меч и видях изискан мъж с тъмно наметало, който мрачно гледаше от входа на една пещера. Той вдигна ръка.
— Без оръжия. Моля! Аз се казвам Малдин и те поздравявам, страннико, ако идваш с мир, а ако не, тогава моля да ни отминеш.
Аз изтрих кръвта от Хюелбейн и го скрих в ножницата.
— Идвам с мир — казах аз.
— Сега ли пристигаш на Острова? — попита той и предпазливо се приближи. Той имаше приятно и тъжно лице, което ми напомняше епископ Бедуйн.
— Няма и час, откакто пристигнах — отговорих аз.
— И без съмнение беше преследван от онази сган край портата. Извинявам се от тяхно име, макар Боговете да са ми свидетели, че не нося никаква отговорност за постъпките на тези таласъми. Всяка седмица те взимат хляба и карат всички останали да им плащаме, ако искаме да ядем. Забележително, нали, как можем да създаваме своя йерархия дори там, където живеят само изгубени души. Тук има владетели. Има силни и слаби. Някои мъже мечтаят да създадат рай на земята и, доколкото разбирам, първото условие за изгражадането на този рай е да не бъдем ограничавани от каквито и да било закони. Но аз подозирам, приятелю, че всяко място, където хората не са ограничени от закони, ще прилича повече на този Остров, отколкото на рай. Нямам удоволствието да те познавам.
— Дерфел.
— Дерфел? — смръщи вежди той. — Служител на друиди?
— Бях. Сега съм воин.
— Не, не си — поправи ме той, — сега си мъртъв. Дошъл си на Острова на мъртвите. Моля, влез и седни. Не е нещо особено, но е моят дом.
Той посочи към пещерата, където два каменни блока, покрити донякъде с парцали, служеха за маса и за стол. Парче стар плат, вероятно довлечен от морето, закриваше наполовина ъгъла, в който човекът спеше, но аз виждах леглото му, направено от суха трева. Той настоя да седна на по-малкия каменен блок.
— Мога да ти предложа дъждовна вода за пиене — каза той, — и малко хляб от преди пет дни за ядене.
Аз сложих на масата една овесена питка. Малдин беше гладен и това се виждаше, но той устоя на желанието си да грабне питката. Вместо това човекът извади един малък нож, чието острие се беше изтънило от точене, и раздели питката на половина.
— С риск да прозвучи неблагодарно — каза той, — ще ти кажа, че никога не съм обичал овесени питки. Аз предпочитам месо, прясно месо, но все пак ти благодаря, Дерфел.
Малдин беше коленичил срещу мен, но след като изядохме овесената питка (и той внимателно изчисти трохите от устните си), той се изправи и се облегна на стената.
— Майка ми правеше овесени питки — каза ми той, — но нейните бяха по-твърди. Предполагам, че овесът не е бил изчистван добре от плявата. Тази питка беше чудесна и аз ще променя мнението си за овесените питки. Отново ти благодаря — каза той и се поклони.
— Ти не изглеждаш луд — казах аз.
Той се умихна. Беше човек на средна възраст с изискано лице, умни очи и бяла брада, която той се опитваше да подрязва. Пещерата му беше чиста, очевидно я метеше с метлата от клони, която стоеше облегната на стената.
— Тук не се изпращат само лудите, Дерфел — каза той укорително. — Някои изпращат тук и нормалните, които искат да накажат. За съжаление, аз обидих Утър — каза Малдин мрачно. — Аз бях съветник, голям човек бях, но когато казах на Утър, че неговият син Мордред е глупак, бях изпратен тук. Но аз бях прав. Мордред беше глупак, дори когато беше на десет години, той пак беше глупав.
— Бил си тук толкова дълго? — попитах аз удивен.
— Уви, да.
— Как оцеля?
Той сви рамене, сякаш недоволен от себе си.
— Тълъсъмите, които пазят портата, смятат, че аз мога да правя магии. Заплаших ги, че ако ме обиждат, ще им върна ума. Затова те се грижат добре за мен. Лудите са по-щастливи тук, повярвай ми. Всеки, който не е загубил ума си, би се молил да се побърка, ако иска да живее на този Остров. А ти, приятелю Дерфел, мога ли да попитам какво те води тук?
— Търся една жена.