Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— А! Тук имаме много жени и повечето нямат нищо общо със скромността. Такива жени, мисля, са част от земния рай, за който говорих одеве, но уви, реалността доказва точно обратното. Освен че са безсрамни, те са и мръсни, когато говорят са отегчителни, а удовоствието, което получаваш от тях, е колкото краткотрайно, толкова и срамно. Ако търсиш такава жена, Дерфел, тук ги има в изобилие.
— Търся жена на име Нимю — казах аз.
— Нимю — каза той и свъси вежди, опитвайки се да си спомни името, — Нимю! Да, спомням си я! Момиче с черна коса и без око. Тя отиде при морския народ.
— Да не би да се е удавила? — попитах аз ужасен.
— Не, не — тръсна той глава. — Тук на Острова ние си имаме свои общности. Ти вече се запозна с тълъсъмите край портата. Ние тук, в каменоломните, се наричаме отшелници — ние сме малка група хора, които предпочитат да живеят в самота и затова обитаваме пещерите от тази страна на Острова. От другата страна са зверовете. Можеш да си представиш как изглеждат. В южния край е морският народ. Те ловят риба с въженца, сплетени от човешка коса и куки, направени от бодили и трябва да призная, че тези хора са най-благопристойните тук на Острова. Но никое от островните племена не се слави с гостоприемството си. Всички враждуват помежду си, разбира се. Виждаш ли, как тук си имаме всичко, което предлага и Светът на живите? Нямаме може би само религия, макар че един-двама от тукашните обитатели се смятат за Богове. И кой би могъл да ги убеди в противното?
— Никога ли не си опитвал да си тръгнеш оттук?
— Опитах — каза той тъжно. — Много отдавна. Веднъж опитах да преплувам залива, но те ни наблюдават и един удар по главата с копието е напълно достатъчен да ти припомни, че не ти е разрешено да напускаш Острова. Аз заплувах обратно още преди да са дошли да ме ударят. Повечето хора, които опитват да избягат по този път, се давят. Малцина тръгват по ивицата през трите стени и някои може би се връщат в Света на живите, но само ако успеят първо да минат през владенията на тълъсъмите край портата. А ако успеят да преминат през това изпитание, те трябва да се измъкнат и от стражите, които чакат на брега. Видя ли черепите, наредени по стените? Те всички са на хора, които са се опитали да избягат. Горките души.
Той замълча и за секунда помислих, че ще заплаче. Но той рязко се отдели от стената.
— За какво съм се замислил? Толкова ли съм невъзпитан? Трябва да ти предложа вода. Виждаш ли? Това е моят резервоар!
Той гордо посочи към една дървена каца, която беше поставена точно до отвора на пещерата, така че да събира водата, стичаща се по камъните по време на дъжд. Малдин имаше черпак и с него напълни две дървени чаши с вода.
— Кацата и черпака взех от една рибарска лодка, която се разби тук. Кога? Чакай да видя… преди две години. Горките хора! Трима мъже и две момчета. Един от мъжете се опита да избяга от Острова с плуване и се удави, а другите двама бяха пребити с камъни. Двете момчета бяха отведени. Можеш да си представиш, какво се е случило с тях! Може да има много жени, но чистото месо от млади рибарски момчета рядко се среща на този Остров.
Малдин сложи чашата пред мен и поклати глава.
— Това е ужасно място, приятелю мой. Постъпил си глупаво като си дошъл тук. Или може би си бил изпратен?
— Дойдох тук по свой избор.
— Тогава и без друго мястото ти е тук, защото просто си луд. — Малдин изпи своята вода. — Кажи ми новините от Британия — каза той.
Казах му. Той беше чул за смъртта на Утър и за завръщането на Артър, но нищо друго. Намръщи се когато му казах, че крал Мордред е недъгав, но се зарадва, когато чу, че Бедуйн беше още жив.
— Аз харесвам Бедуйн — каза той. — По-точно, харесвах го. Трябва да се научим да говорим тук така, сякаш сме мъртви. Той трябва да е много стар?
— Не толкова стар, колкото Мерлин.
— Мерлин още ли е жив? — попита той изненадан.
— Още.
— Богове! Значи Мерлин е жив! — Малдин изглеждаше доволен. — Веднъж му дадох орлов камък и той ми беше много благодарен. Имам и тук някъде един. Къде беше? — Той започна да рови в купчина камъни и трески, които съставляваха неговата колекция, складирана зад входа на пещерата. — Дали не е там? — посочи той към завесата пред леглото си. — Би ли проверил?
Обърнах се да потърся скъпоценния камък и в момента, в който погледнах настрани, Малдин скочи върху гърба ми и се опита да ми пререже гърлото с малкия си нож.
— Ще те изям! — нададе той победоносен вик. — Ще те изям!
Но аз някак си бях успял да хвана ножа му с лявата си ръка и го държах далеч от адамовата си ябълка. Малдин ме събори на пода и се опита да ми отхапе ухото. Лигите му течаха върху мен, мисълта за прясното човешко месо бе възбудила апетита му. Ударих го веднъж, втори път, успях да се извъртя и да вдигна коляното си, след това отново го ударих. Но нещастникът беше невероятно силен, а шумът от борбата привлече и други мъже от съседните пещери. Само след секунди нямаше да имам никакъв шанс да се измъкна, затова с последно отчаяно усилие се надигнах, ударих с глава Малдин в челото и успях да го отхвърля от себе си. Изритах го настрани и едва се измъкнах от ноктите на неговите приятели. Застанах на вратата на спалнята му и едва тук намерих достатъчно място, за да измъкна Хюелбейн. Отшелниците отстъпиха назад при вида на бляскавото острие.