Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Защото не са достатъчно богати, за да им дават подкупи — каза Артър.
— Или достатъчно силни, за да оградят двора си с мъже в желязо — добави Гуинивиър и се усмихна, за да покаже, че тя няма нищо против това, което бях направил. И как би могла, тя беше заклет противник на Набур, който беше начело на християнската фракция в кралството.
— Това беше спонтанен жест на подкрепа от страна на моите хора — казах аз иронично и Артър се засмя.
Беше чудесен обяд. Въпреки че рядко имах възможност да бъда насаме с Артър и Гуинивиър, всеки път виждах колко щастлив го правеше тя. Тя притежаваше остроумие, което липсваше на Артър, но го очароваше и тя знаеше това. Гуинивиър ласкаеше Артър, но му даваше и добри съвети. Артър винаги беше готов да повярва в доброто у всички и се нуждаеше от скептицизма на Гуинивиър, за да компенсира своя оптимизъм. Тя изобщо не се беше променила откакто я видях за последен път, макар че имаше някаква нова проницателност в нейните зелени очи. Не виждах никакви признаци на бременност — светлозелената й рокля прилягаше плътно по корема й, където висеше хлабаво вързано въже със златни пискюли. Медальон с нейния елен, увенчан с полумесец, висеше на врата й под тежките слънчеви лъчи на сакската огърлица, която Артър й прати от Дурокобривис. Тя се отнесе с презрение към този подарък, когато й го дадох от името на Артър, но сега с гордост го носеше.
Разговорът по време на онзи обяд беше много лек. Артър искаше да знае защо косовете и дроздовете спираха да пеят през лятото, но ние не можахме да му отговорим, както не знаехме и защо лястовиците отлитат нанякъде през зимата (макар че Мерлин веднъж ми каза, че те отивали в една голяма пещера в северната пустош, където спели до пролетта в огромни купчини от пера). Гуинивиър искаше да й кажа за Мерлин и аз се заклех в живота си, че друидът наистина се беше върнал в Британия.
— Отишъл е до Острова на мъртвите — казах й аз.
— Какво е направил? — попита Артър ужасен.
Обясних му за Нимю и си спомних, че трябваше да благодаря на Гуинивиър за усилията й да спаси моята приятелка от отмъщението на Сенсъм.
— Горката Нимю — каза Гуинивиър. Тя е диво същество, нали? Аз я харесвах, но мисля, че тя не ни харесваше. Ние всички сме твърде лекомислени! Не можах да събудя интерес у Нимю към Изида. Изида, каза ми тя, е чужда Богиня. След това изсъска като малка котка и замърмори молитви към Манауидан.
Артър не реагира при споменаването на Изида и аз предположих, че странната Богиня вече не го безпокои.
— Жалко, че не познавах Нимю по-добре — каза той.
— Ще я опознаеш — казах аз, — когато Мерлин я върне в света на живите.
— Ако може — каза Артър недоверчиво. — Никой никога не се е връщал от Острова на мъртвите.
— Нимю ще се върне — казах аз уверено.
— Тя е невероятна — каза Гуинивиър, — и ако въобще някой може да оцелее на този Остров, тя също ще успее.
— С помощта на Мерлин — добавих аз.
Едва в края на обяда нашият разговор се върна към Инис Трийбс и дори тогава Артър внимаваше да не споменава името на Ланселот. Вместо това той изрази съжалението си, че няма достоен дар, с който да ми се отблагодари за положените усилия.
— Достатъчна награда е това, че съм си вкъщи, лорд принц — казах, като не забравих и титлата, на която Гуинивиър толкова държеше.
— Мога поне да те нарека лорд — каза Артър, — и от днес нататък ще бъдеш наричан така, лорд Дерфел.
Аз се засмях, не защото бях неблагодарен, а защото тази титла на военачалник ми се виждаше прекалено щедра награда за направеното от мен. Освен това се чувствах и горд — хората наричаха някого лорд или господар, защото той е крал, принц, старейшина, или защото се беше прославил със своя меч. Обзет от суеверен страх, аз докоснах дръжката на Хюелбейн, за да не може гордостта ми да ме лиши от късмет. Гуинивиър се засмя, не с лошо чувство, беше й приятно да ме види толкова доволен. А Артър, който повече от всичко на света обичаше да вижда другите хора щастливи, беше двойно по-щастлив като ни гледаше. В онзи ден той самият също беше щастлив, но Артър винаги изразяваше радостта си по-тихо от другите хора. От както го познавах, аз не го бях виждал пиян, никога не го бях виждал да вдига шум и никога не съм го виждал да губи здравия си разум, освен на бойното поле. Той излъчваше едно непоклатимо спокойствие, което объркваше някои хора, защото те се страхуваха, че той може да прониква в душите им. Аз обаче мисля, че това спокойствие се дължеше на неговото желание да бъде различен. Той искаше другите да се възхищават от него и обичаше щедро да възнаграждава тези прояви на възхищение.