Нищо друго, освен истината
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нищо друго, освен истината». Краткое содержание книги:
Докато си проправя път из лабиринтите на големия бизнес и политиката в Сан Франциско, в търсене на един мъж, който почти се надява никога да не намери, разяреният и объркан Харди се опитва да разбере защо безупречно вярната му съпруга Франи е толкова лоялна към друг. Каква е тази истина, която може да разделя жена от съпруга й, майка от децата й… и да кара Харди да се чувства толкова безсилен пред гнева на закона?
— Какво Даун?
— Това те питам.
Остана приведен напред, напрегнат, с вкопчени една в друга ръце. Харди го изчака. Полека-лека думите на Рон потекоха:
— Никога не съм срещал човек като нея, дори далечно нейно подобие. Бях в предпоследния си курс в Уисконсин. Срещах я из всички библиотеки — работеше по магистърската си дисертация. По социология.
— И тя ли бе студентка?
Рон се изсмя.
— Не. Макар според мен да беше умна. Не, сигурен съм, че беше умна. Страхотно умна. Прекалено умна.
— Какво искаш да кажеш?
Рон пое въздух и тежко го издиша.
— Не изпитваше нищо или — не е съвсем така — по-скоро решаваше кои чувства са разумно оправдани, а останалите изобщо не признаваше. За нищо на света не би заложила на по-слабите си емоции.
— И кои бяха те?
— О, нали разбираш. Обичайните, които пречат на всички ни, но особено на жените. Поне така смяташе Даун. Любовта, потребността, състраданието. Всичко, което се превръщаше в спънка да получи исканото.
— Тоест?
Рон вдигна рамене.
— Всъщност е много просто. Обичайното. Парите, властта, вълненията.
Харди едва не прихна пред подобна нелепица.
— И тя възприемаше всичко това като специализация по социология, така ли?
Рон поклати глава.
— Не. Започнала е като стриптийзьорка. По времето, когато се запознахме — той замълча, — се представяше за актриса. — Въздъхна. — Сега, като се замисля, у нея ме е привлякло онова усещане за… навярно трябва да го нарека опасност. — И отново замълча.
— Продължавай — подтикна го Харди. — Имаш предвид физическа опасност ли?
Последва повторно безсмислено изсмиване.
— Да, дори и това вероятно. Или поне така ми се е струвало — на мен, безгрижното момче от тесногръдия Илинойс. Беше четири години по-голяма от мен и наистина нямаше никакви предразсъдъци, що се отнася до плътските неща. По онова време ми се струваше, че съм умрял и съм отишъл на небето. Имам предвид, че се сблъсках с един напълно неконвенционално освободен дух в невероятно тяло и тя ме обичаше и, разбира се, и двамата се чувствахме непобедими и безсмъртни. Нищо не бе в състояние да ни досегне. Събирахме се и се смесвахме с други двойки, пробвахме всевъзможни дроги, мотаехме се по места, в които днес не бих си и помислил да стъпя.
Замълча, сякаш едва ли не молеше за позволение от Харди да продължи.
— Като се озърна назад сега, изглежда ми невъзможно, сякаш съм бил друг човек.
— Кога беше това? — попита Харди. — Преди двайсет години ли?
— Горе-долу толкова.
— Наистина си бил друг човек — кимна адвокатът. Рон сякаш се поуспокои донякъде и продължи:
— Като че ли най-много съжалявам, че и двамата ми родители починаха по онова време, в самото начало на връзката ми с Даун.
— И колко трая тази начална фаза?
— Пет години или малко повече.
— Те разбраха ли изобщо с какво се занимава тя?
— О, не. Минаваше за студентка — като мен. Но най-вече татко сякаш проникваше в душата й и разбираше каква е. Опита се да ми каже, но аз не желаех да слушам каквато и да било критика от безнадеждно задръстения си баща. Имам предвид, че той си вадеше хляба със застраховки. Членуваше в „Ротари клуб“ и в обществото „Свето име Господне“. Какво, по дяволите, можеше да ми каже?
— Нищо, освен всичко — сериозно отговори Харди.
Забележката му имаше ефект.
— Точно така. Но аз участвах в сексуалната революция, а той и хабер си нямаше. Смятах дори, че ме ревнува. — И отново прозвуча все същият характерен неискрен смях. — Така че зарязах тях, а не нея. А после татко умря.
А след две години и мама. — Сведе очи към ръцете си.
— Значи сте били женени пет години?
— Все още не. Бяхме свободни. Нямахме нужда от някакъв си къс хартия.
— И с какво се занимавахте тогава? И ти ли стана актьор?
— Не. — Рон се замисли за момент. — До ден-днешен не зная защо. От детинщина навярно. Щеше да ми дойде много да се чукам пред камерата. Сякаш някъде дълбоко в съзнанието ми се бе загнездило усещането, че някой ден ще надрасна всичко това. Не исках то да остане записано където и да било.
— Разумно от твоя страна.
— Да. Но всъщност не го бях планирал. Не вярвам да съм бил чак толкова добродетелен. Просто така стана.
— А с какво се занимаваше?
Въпросът, изглежда, го обърка.
— Ако трябва да съм откровен, почти с нищо. Даун изкарваше, макар и нередовно, бая пари, а аз бях завършил счетоводство, така че се разпореждах с парите. Имахме достатъчно, за да живеем, а най-важното бе, че не искахме да се обвързваме с постоянна работа. Трябваше да живеем.