Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Гърдите на капитан Немо се подигнаха и той протегна ръка към небето.
— Имал ли съм право — прошепна той, — или съм направил грешка?
Сайръс Смит продължи:
— Всички велики дела може да съди само бог, защото те изхождат от него! Капитан Немо, честните хора, които са тук и на които вие сте помагали, ще ви оплакват цял живот!
Хърбърт се беше приближил до капитана. Той падна на колене, взе ръката му и я целуна. Една сълза се отрони от очите на умиращия.
— Бъди благословено, мое дете!… — прошепна той.
Глава XVII
Съмна. Никакъв слънчев лъч не проникваше в дълбоката пещера. Приливът беше залял входа й. Но изкуствената светлина, която бликаше на дълги снопове от стените на „Наутилус“, не беше отслабнала и водата около плаващото вретено продължаваше да блести.
Страшна умора беше обзела капитан Немо и той се бе отпуснал на дивана. Не можеха да мислят да го пренесат в Гранитния дом, тъй като той беше изявил желанието си да остане сред съкровищата на „Наутилус“, които не можеха да се купят и с милиони, и да дочака там смъртта, която беше много близка.
Дълго време той лежа неподвижен, почти в безсъзнание, а Сайръс Смит и Джедеон Спилет следяха внимателно състояние на болния. Явно беше, че капитанът бавно гаснеше.
Инженерът и дописникът се посъветваха шепнешком. Можеха ли, ако не да го спасят, поне да продължат живота му с няколко дни? Самият той беше казал, че нямаше вече никакъв цяр, и очакваше спокойно смъртта, от която не се боеше.
— Не можем да направим нищо — заяви Джедеон Спилет.
— Но ако го изнесем на чист въздух, на слънце, може да се съживи — каза морякът.
— Не, Пенкроф — отвърна инженерът, — няма какво да опитваме. Освен това капитан Немо няма да се съгласи да напусне подводницата. Той живее тридесет години в „Наутилус“, в „Наутилус“ иска и да умре.
Изглежда, че капитан Немо чу отговора на Сайръс Смит, защото се приповдигна и промълви с по-слаб, но все още ясен глас:
— Имате право, господине. Искам и трябва да умра тук. Имам дори една молба към вас.
Сайръс Смит и другарите му се бяха приближили до дивана и нагласиха възглавниците така, че умиращият да се облегне по-удобно.
Тогава видяха погледа му да се спира върху всички чудеса в салона, осветяван от електрическите лъчи, които бликаха от арабеските на светлия таван. Той погледна една след друга картините, които видяха на чудните тъкани по стените — тия постижения на най-известните италиански, фламандски, френски и испански живописци, — погледна мраморните и бронзовите статуетки, които се издигаха на пиедесталите си, великолепния орган, облегнат на стената в дъното, витрините, наредени около един водоскок в средата, в които се намираха най-редките дарове на морето, и накрая погледът му се спря на девиза, който беше написан на вратата на музея — девиза на „Наутилус“: Mobilis in mobili29.
Той сякаш искаше да погали за последен път с погледа си постиженията на изкуството и на природата, с които беше ограничил своя кръгозор през дългогодишния си живот в морските дълбини!
След кратко време, през което навярно пред погледа му се изниза целият му живот, капитан Немо се обърна към преселниците и им каза:
— Господа, мислите ли, че сте ми поне малко задължени?…
— Капитане, бихме дали своя живот, за да продължим вашия!
— Добре — продължи капитан Немо, — добре!… Обещайте ми, че ще изпълните последната ми воля и ще ми се отплатите за всичко, което съм направил за вас.
— Обещаваме ви! — отвърна Сайръс Смит.
И с това обещание той обвързваше и себе си, и другарите си.
— Господа — продължи капитанът, — утре аз ще умра. Той спря с едно движение Хърбърт, който искаше да възрази. — Утре аз ще умра и желая гроб да ми бъде „Наутилус“. Той е ковчегът ми, моят ковчег! Всичките ми приятели почиват на морското дъно — и аз желая там да намеря покой. Дълбоко мълчание посрещна думите на капитан Немо.
— Чуйте ме добре, господа — продължи той. — „Наутилус“ е пленник на тая пещера, входът на която се е издигнал. Но ако не може да излезе от затвора си, той има поне възможността да потъне в бездната под него и да пази там тленните ми останки.
29
Подвижен в подвижното.