Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Коминът се е подпалил — каза Джедеон Спилет.
— И няма да можем да го изгасим! — добави Хърбърт.
— Трябва да има коминочистачи и за вулканите! — забеляза Наб, който сякаш питаше най-сериозния въпрос.
— Правилно, Наб — извика Пенкроф, — но ти наемаш ли се да чистиш вулкани?
И Пенкроф прихна да се смее.
Сайръс Смит наблюдаваше внимателно гъстия дим над планината Франклин и даже се поослушваше, сякаш искаше да долови някакво далечно бучене. После се върна при другарите си, тъй като се беше поотдалечил от тях:
— Така е, другари, настъпила е съществена промяна и няма защо да я крием. Вулканичните вещества вече не само кипят, но са и пламнали и нас положително ни застрашава някое близко изригване!
— Голяма работа, господин Смит! — извика Пенкроф. — Ще погледаме изригването и ще му ръкопляскаме, ако е сполучливо! Мисля, че няма защо да се тревожим!
— Не, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит. — Старият път на лавите е все още отворен и благодарение на наклона на кратера те са текли досега на север. Но…
— Но — прекъсна го дописникът — ние няма да имаме никаква полза от изригването и по-добре ще бъде то да не става.
— Кой знае? — намеси се морякът. — Във вулкана може да има някое ценно и полезно вещество и благодарение на неговата любезност ние ще го използваме както трябва!
Сайръс Смит поклати глава като човек, който не очакваше нищо добро от явлението, което се развиваше толкова бързо.
— Струва ми се — каза Еъртън, който беше легнал и беше опрял ухо на земята, — струва ми се, че чувам глух грохот, като че минава каруца, натоварена с железа.
Преселниците се ослушаха много внимателно и установиха, че Еъртън не се лъже. Към грохота се примесваше от време на време някакво подземно бучене, което се усилваше и постепенно стихваше, сякаш някакъв страшен вятър се беше извил в земните недра. Но още не се чуваше никакъв ясен тътнеж. Можеше да се дойде до заключението, че димът си минаваше свободно през главния кратер и понеже той беше достатъчно широк, нямаше опасност от никакъв взрив, нито пък от разместване на земните пластове.
— Е, хайде де! — каза тогава Пенкроф. — Днес няма ли да работим? Планината Франклин може да си дими, да гърми, да бучи, да бълва огън и пламък колкото си иска, но ние трябва да си гледаме работата! Хайде, Еъртън, Наб, Хърбърт, господин Сайръс, господин Спилет, днес трябва всички да се заловим здравата. Днес трябва да поставим ширстека и всички сте ми необходими. Искам след два месеца новият ни „Бонадвенчър“ — тъй като ние ще му запазим името, нали? — да плава във водите на Порт Балон! Хайде, нямаме време за губене!
След вечерята Сайръс Смит, Джедеон Спилет и Хърбърт се изкачиха пак на възвишението Обзор. Беше вече тъмно и мракът щеше да им позволи да видят дали парите и димът над кратера не бяха премесени с пламъци или с някои горящи вещества, които изхвърляше вулканът.
— Кратерът гори! — извика Хърбърт, който, по-лек от другарите си, се беше изкачил пръв на възвишението.
Планината Франклин, която се намираше на около шест мили от възвишението, приличаше тогава на исполински факел, на чийто връх се виеха тъмни пламъци. Те бяха примесени с толкова дим, сгурия и пепел, че намаленият им блясък не се открояваше ярко в нощния мрак. Но някаква червеникава светлина обливаше острова и осветяваше смъртно близките гори. Грамадни облаци дим забулваха небесните висини, а през дима трептяха няколко звезди.
— Не чувствате ли някакви трептения в почвата? — попита Сайръс Смит.
— Чувствам — отвърна Джедеон Спилет, — но от тия трептения до истинското земетресение…
— Не казвам, че има опасност от земетресение — прекъсна го Сайръс Смит, — Боже опази! Не! Тия трептения се дължат на разгарянето на подземния огън. Земната кора не е нищо друго, а стена на парен котел и вие знаете, че стените на парния котел винаги трептят под налягането на газовете като металическа пластинка. Такъв е сега случаят и с нашия остров.
— Какъв чуден сноп искри! — възкликна Хърбърт.
В същия миг от кратера бликнаха някакви ракети — парата не можа да намали блясъка им. С хиляди огнени езици и безброй искри се пръскаха в различни посоки. Някои от тях разкъсаха бързо купола дим, издигнаха се над него и оставиха след себе си диря огнен прах. Изригването беше придружено от последователни гърмежи, сякаш пукот от цяла артилерия картечници.
Изминаха три дни — 4,5 и 6 януари. Преселниците продължаваха да строят кораба и инженерът, без да дава никакви обяснения, ускоряваше с всички сили работата. Планината Франклин тогава беше обвита с тъмен, зловещ облак и заедно с пламъците бълваше и нажежени камъни — някои от тях падаха обратно в самия кратер и това караше Пенкроф, който гледаше на явлението само като на някакво забавление, да казва: