Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
— Пусни ме. Веднага.
Гласът му беше така смразяващо спокоен, че Джон се подчини.
Куин изпрати един съвършено точен изстрел между очите на лесъра и онзи се строполи на земята като кукла.
— Какво правиш, по дяволите? — кресна Блей. — Той беше мой.
— Няма да гледам как те разфасова. Няма начин.
Блей насочи треперещ пръст към Куин.
— Никога не го прави отново.
— Тази вечер изгубих близки, които не мога да понасям. Нямам намерение да загубя някого, на когото държа.
— Няма нужда да ме защитаваш…
Джон застана между двамата.
— У дома — изписа. — Веднага.
— Може да има още…
— Сигурно има още…
Тримата застинаха намясто, когато телефонът на Блей издаде сигнал за получено съобщение.
— От Рот е. — Пръстите на Блей бързо заработиха върху клавиатурата. — Иска ни веднага вкъщи. И Джон, провери си телефона. Мисля, че не работи.
Джон го извади от джоба си. Беше абсолютно мъртъв, но сега не беше моментът да установява причината. Може би заради боя.
— Да вървим — изписа.
Куин отиде до стойката с ножове, взе един нож и прободе първо лесъра, който беше превърнал в решето, и после онзи с дупката от куршум между очите.
Действайки възможно най-бързо, те затвориха къщата, доколкото можаха, пуснаха алармата и се качиха в мерцедеса на Фриц. Куин беше зад волана, а Блей и Джон се настаниха на задната седалка.
Докато се движеха по шосе 22, Куин започна да вдига разделящата преграда.
— Щом отиваме в имението, не можеш да знаеш къде се намира, Блей.
Което, разбира се, беше само част от причината, заради която преградата беше вдигната. Куин искаше да остане сам. Винаги се нуждаеше от това, когато се чувстваше скапан, и по тази причина Джон бе изявил желание да бъде возен като мис Дейзи.
В мрака на задната седалка Джон хвърли поглед към Блей. Приятелят му се беше отпуснал назад в кожената седалка, като че главата му тежеше цял тон, а очите му изглеждаха някак потънали в орбитите си. Имаше вид на стогодишен.
В човешки години.
Джон се замисли за това, как изглеждаше само преди няколко вечери в магазина за дрехи, прехвърлящ тениски, вдигайки една или друга, за да ги прецени. Червенокосото момче от онази вечер беше като далечен по-млад братовчед на седящия в мерцедеса. Някой със същия тен, ръст и цвят на косата и очите, но без повече прилики.
Джон побутна приятеля си по ръката.
— Доктор Джейн трябва да те прегледа.
Блей сведе поглед към бялата си тениска и изглеждаше изненадан, че по нея има кръв.
— Явно затова майка ми не спираше да се тревожи. Не боли.
— Добре.
Блей се обърна и се загледа през прозореца, въпреки че беше невъзможно да види нещо.
— Баща ми каза, че мога да остана и да се бия.
Джон подсвирна леко, за да привлече вниманието му.
— Не знаех, че баща ти умее да върти сабята така.
— Бил е войник, преди да се събере с майка ми. Тя го е накарала да спре. — Блей потърка тениската си, въпреки че кръвта беше попила в тъканта и беше оставила петна. — Имаха голяма разправия, когато Рот ми позвъни и ме помоли да ви издиря. Майка ми се тревожи да не умра. Баща ми иска да бъда мъж с достойнство, когато расата се нуждае от мен. Така че, ето ме тук.
— Ти какво искаш?
Очите на Блей стрелнаха преградата, а после заоглеждаха купето отзад.
— Искам да се бия.
Джон се облегна в седалката си.
— Добре.
След дълго мълчание Блей произнесе:
— Джон?
Джон обърна бавно глава към него, чувствайки се така изтощен, както Блей изглеждаше.
— Какво? — произнесе с устни, защото нямаше сили да използва знаци.
— Искаш ли все още да сме приятели? Макар и да съм гей?
Джон се намръщи. После се надигна, стисна ръката си в юмрук и удари Блей в рамото.
— Ох! Какво, по дяволите…
— По каква причина да не искам да сме приятели? Освен че си идиот да задаваш такива въпроси?
Блей потърка удареното място.
— Съжалявам. Не знаех дали това променя нещата или… Не го прави отново. Имам прорезна рана.
Джон отново се отпусна на седалката. Точно се канеше още веднъж да изпише «глупав идиот», когато осъзна, че и той се чудеше същото след случилото се в съблекалнята.
Погледна към приятеля си.
— За мен си абсолютно същият.
Блей пое дълбоко въздух.
— Не съм казал на родителите си. Вие с Куин сте единствените, които знаете.