Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2
- Автор: Бик Ильза Джей
- Серия: Пепел #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2». Краткое содержание книги:
сигурен, смел и упорит. Някой, с когото да вървиш. Някой, когото да обичаш, а това беше
достатъчно чудо. Нямаше разлика, въпреки че...
„Чакай малко!“
Устоя на порива да скочи. Затвори очи, отвори ги. Нищо не се промени. Там беше Том, спеше
и имаше...
„Гледай! - Алекс освободи ръката си от спалния чувал и протегна един пръст. - Това е
откачена халюцинация или нещо такова. Не виждам това наистина.“
С туптящо сърце гледаше как върхът на пръста ѝ излезе от мрака и стана видим. Изскочи от
сенките, за да влезе в снопчето светлина, което се процеждаше през тънък шев на входа на
палатката и блестеше в косата на Том.
„Боже мой!“ Тя дръпна ръката си и я изгледа дълго, сякаш очакваше да се появи петно от
светеща боя. Разбира се, че не се появи. Все още внимавайки да не го събуди - нямаше смисъл да
бъде глупачка, особено ако грешеше, - тя изви главата си назад, за да може да вижда през шева.
Работата беше там, че не можеше да види от другата страна.
Защото блясъкът през шева беше твърде ярък.
Дъхът ѝ излезе в ненадейна струя, изкарвайки тихо „О!“ от гърлото ѝ. Полежа неподвижно
още един момент и го обмисли, преди внимателно да се измъкне от чувала, усещайки ръката на
Том да се плъзга по кожата ѝ. Слава богу, страната с ципа беше откъм нея. Отне ѝ още няколко
секунди да се напъха в парката. Направи гримаса, когато стъпалата ѝ докоснаха студения найлон, и заситни към изхода на палатката, сдържайки дъха си при лекото „с-с-с“, когато дръпна ципа.
После се измъкна... и се закова на място.
Отпред, на няма и петнайсет метра, гората беше залята от трепкащи сребристосини снопове
светлина, достатъчно ярки, за да хвърлят високи мастилени сенки. Можеше да види клоните на
дърветата върху легла от иглички, отделните камъни около огъня, въглените, дремещи под одеяло
от пепел, дори проблясването на отделните халки на нейната палатка. От мястото си близо до
огъня Бък изправи глава и я килна въпросително при внезапното ѝ появяване посред нощ, особено след като го беше изритала от палатката.
- По дяволите! - прошепна тя и загледа с благоговение как дъхът ѝ излиза не болнаво
зеленосив... а син. Беше оставила ботушите си пред палатката и сега ги придърпа непохватно, пръстите ѝ внезапно бяха станали тромави, устата ѝ беше пресъхнала. „Трябва да събудя Том. Той
би искал да види това. Трябва да вдигнем другите.“ Да, но тя искаше първо да е сигурна. Натъпка
босите си крака в обувките. Твърде късно осъзна, че в бързината беше забравила да ги изтръска.
За нейно облекчение, палците ѝ откриха, че никой не беше се отбил на посещение.
Беше направила лагера в закътано място между канадски ели и захарен клен и вляво от него
имаше сечище. Изправи се на крака и забърза нататък с Бък, подскачащ от радост по петите ѝ.
Само след няколко секунди се гмурна в басейн от светлина, толкова наситена, че тя първо видя
само дългите пръсти на сянката си, която избяга. Можеше да види и сянката на Бък, и двойния
блясък в очите му, докато се взираше и се чудеше какво я беше прихванало. Алекс се завъртя на
пети, погледна наляво и нагоре през процепа в балдахина от клони...
И към едно нощно небе, където плътната мрежа от облаци най-после се беше отдръпнала.
Виждаха се само най- ярките звезди. Беше така, защото луната беше високо и беше пълна... и
бяла.
- Боже мой! - Ръката ѝ полетя към устата. - Ти си там, ти наистина си там, върнала си се, ти си луната, ти си...
В този момент Бък изръмжа ниско предупреждение. Алекс чу едно тихо „хъш“ на ботуш, стъпващ по земята.
После някъде отляво, от дълбокия мрак на гората, долетя миризмата.
Не беше излъгала. Наистина вярваше, че чудовището ѝ работи само в една посока - спускане
зад очите на някой друг, а не обратното.
Миризмата може да бе стояла там известно време, но не твърде дълго. По-рано тя беше
навън с Том и усети единствено силния остър студен метал на Горното езеро, прясната смола на
дърветата, огъня... и Том, разбира се. Беше много съсредоточена върху него, върху вкуса му и
усещането за устата и ръцете му, а после и върху натиска на тялото му срещу нейното. Том беше
толкова силен като бучене в кръвта ѝ и това, което направиха заедно, беше толкова сладко, че
затъмняваше всичко останало.
Но сега тя си спомни съня - кратък, но жив, - който я беше събудил. Картината беше повече
като снимка от замъглено видео: връхлитаща панорама, показваща дървета и мъгла, която