Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл

Глава 15. Защитените деца

333 СЗ зима

– Ядрото да ме вземе, ако ти позволя да сложиш мазните си пустинни ръце върху малкото ми момиче!

Лийша вдигна глава, заровила ръцете си във вътрешностите на мъжа, и видя едър лактънец и сина му, които се бяха надвесили със стиснати юмруци над дребничката Аманвах. Ученичките, които ѝ асистираха, се бяха свили от страх. Джизел също беше спряла работата си за миг, но не можеше да се откъсне от нея и да се намеси.

Аманвах не се смути.

– Ако не го направя, тя ще умре.

– Да, и кой ще е виновен за това? – извика момчето. – Вие, пустини плъхове, убихте мама и ни прогонихте в нощта.

– Не ме обвинявай за това, че си страхлив и не си успял да защитиш сестра си – отвърна Аманвах. – Дръпни се настрани.

– Ядрото да ме вземе, ако го направя – каза мъжът, като я хвана за ръката.

Сиквах пристъпи напред, но синът му отстъпи встрани, за да ѝ препречи пътя.

Аманвах погледна надолу така, сякаш бе размазал фъшкии по бялата ѝ роба, която все още беше идеално чиста въпреки часовете, прекарани в хирургията заедно с Лийша. След това ръката ѝ се изстреля нагоре, уви се около гигантския бицепс на мъжа и се заби в подмишничната ямка. Тя отстъпи назад, като се обърна леко настрани, и усука ръката му зад гърба. Повдигна я леко нагоре и мъжът изрева от болка.

Аманвах го изтласка встрани от операционната маса и го поведе към сина му. Един добре премерен ритник накара момчето да залит­не към вратата, а красиянката избута крещящия мъж след него.

Когато вратата се отвори, тя пусна ръката на лактънеца и с шут в слънчевия сплит изхвърли и двамата навън, като единият се стовари върху другия. Десетките жени, които се занимаваха с ранените, ги гледаха стреснато.

Лийша се обърна към Рони.

– Върви и намери възможно най-едрите дървари. Сложи ги на пост от двете страни на вратата и им кажи, че ще им откъсна проклетите глави, ако вътре влезе някой друг, освен пациентите и билкарките.

– Някой трябва да внася ранените – каза Рони. – Повечето дървари вече са излезли в нощта.

– Като приключа тук, ще намеря няколко помощници – отвърна Лийша. – Отивай.

Рони кимна и изчезна. Аманвах вече работеше върху момичето, което беше изпохапано от полски демони. Това не бяха първите лактънци, които губеха контрол при вида на робата и тъмната кожа на Аманвах, но хората трябваше да го преглътнат – заедно с няколко зъба, ако беше необходимо.

Ръцете не достигаха, макар в Хралупата да се намираха почти всички билкарки. Учениците можеха да наместват кости и да зашиват рани, но малцина знаеха как да правят разрези на пациентите си, а още по-малко как да изцелят онова, което откриваха вътре. Аманвах беше най-добрият полеви хирург, когото Лийша беше виждала някога. Не можеше да си позволи да я отпрати.

Настъпи временно затишие, докато чакаха следващата вълна. Лийша довърши работата си и остави Кейди на ученичките, за да зашият раната. Разкърши гърба си, докато излизаше от хирургията. Допълнителната тежест, която носеше, изобщо не облекчаваше дългите часове, които прекарваше наведена над операционната маса.

В голямата стая на лазарета цареше хаос. Бежанците бяха започнали да пристигат преди повече от седмица, но потокът от ранени не секваше, докато патрулите от дървари и Дървени войници продължаваха да прибират групичките хора от пътя и да ги насочват към Хралупата. Някои от тях бяха прекарали по няколко дни на пътя и бяха напълно изтощени; други бяха ранени по време на нападението или от демони по пътя.

След вълната от бежанци от Райзън и загубите по Новолуние, хралупарите бяха свикнали да въвеждат ред в хаоса.

Встрани двамата лактънци седяха върху багажа си, опрели ръце върху коленете си, и се взираха в пода. Тя отчаяно се нуждаеше от почивка, но това ѝ напомни, че други се чувстват много по-зле.

Лийша разбираше гнева на бежанците към Аманвах. Самата тя го бе изпитвала. Нападението им над Пристан беше твърде добре изпълнено, за да е продукт на внезапно вдъхновение. Ахман го беше планирал през цялото време, дори докато я беше съблазнявал.

Онази част от нея, която се чувстваше ядосана и наранена, се надяваше, че Арлен наистина го е убил.

Тя отиде при мъжете. Бащата дори не вдигна глава да я погледне, докато тя не се озова точно пред тях. Синът продължи да се взира в пода.

– Дъщеря ти ще се оправи – рече Лийша. – Всички ще се оправите.

– Благодаря ти, билкарке – отвърна бащата, – но не мисля, че изобщо нещо ще се оправи. Ние изгубихме... всичко. Ако Кейди умре, не знам какво ще...