Бляскавият двор [bg]

Докато яздехме обратно към дома на семейство Маршъл онази вечер, правехме планове. На около две трети от пътя се натъкнахме на гос­по­дин Маршъл, кой­то идваше към нас. Към този момент небето имаше противен зеленикавосив цвят, белязан от проблясващи мълнии, подскачащи от време на време между облаците. Вятърът се надигаше и затихваше като нечий дъх, сякаш светът очакваше да се случи нещо голямо.

– Идвах да ви взема, ако не сте тръгнали вече – каза гос­по­дин Маршъл. – Хайде –побързайте. Тази ще бъде силна.

Дъждът току-що бе завалял, когато стигнахме хижата. Господин Маршъл настоя Сед­рик да остане да пренощува и прибра Лизи в обора с другите неспокойни животни.

– Не знаете какви са тези бури. Видях няколко, когато най-нап­ред дойдох да проуча това мяс­то. Задават се откъм далечния край на океана, големи свирепи чудовища, кои­то набират мощ постоянно, с ветрове, кои­то могат да сринат цели къщи със земята. По-близо до водата са по-лоши, но пак ще ни застигне отчасти и тук във вътрешността на сушата, преди силата ѝ да отслабне.

Незабавно се сетих за приятелките си в Уистерия Холоу:

– Ще удари ли Кейп Триумф? Точно на водата е.

– Зависи от коя посока идва. Много пъти крайбрежието ги предпазва. Ако все пак удари – не се безпокойте. Те знаят какво да правят.

Отначало на Сед­рик не му се искаше да остане, но когато дъждът се превърна в плътна пелена от вода, а вятърът виеше около нас, най-сетне склони:

– Нали искаше буря – каза ми, докато вечеряхме. Всички бяха напрегнати, бурята навън ставаше все по-яростна. От време на време малката хижа от дървени трупи се разтърсваше от някой осо­бе­но силен порив на вятъра.

Когато си легнахме, не можах да заспя. Малките момичета около мен бяха уплашени и им говорех успокояващи неща, кои­то всъщност не вярвах, като нап­ри­мер че бурята е почти свършила и колибата ще издържи. Най-сетне те се унесоха, но аз все така не успявах, и се измъкнах от леглото. Долу открих, че не съм единствената будна. Сед­рик седеше на пейката до кухненската маса, докато гос­по­дин Маршъл крачеше неспокойно наоколо. Хвърли поглед към мен, но не ме упрекна.

– Стой далече от прозорците – беше всичко, кое­то каза, преди да подеме отново бдението си.

Седнах до Сед­рик и преплетох пръсти с неговите.

– Домът ти няма да оцелее. Трябваше да вземеш онзи насмолен брезент.

– Не мисля, че един насмолен брезент би могъл да спре това. Но ще се справим, стига вятърът да не отвее златото.

Зареях поглед, докато бурята бушуваше, и почувст­вах как ме обземат стари спомени.

– Точно като на кораба е.

– Не. – Той стисна ръката ми. – Тук си на сигурно мяс­то. Приятелките ти са в безопасност.

Кимнах, но ми беше трудно да се отърся от това безпокойство. Спомних си онова чувство как бурята ни подмяташе в морето, а стомахът ми се бунтуваше, докато светът се преобръщаше. А нататък по тъмната вода Сивата чайка се мяташе насам-натам...