Ритуалът [bg]

— Взел съм нещичко за освежаване — каза Виктор, обръщайки глава към стареца. — Няколко сандвича и напитки. Или предпочитате да спрем някъде?

Човекът се усмихна, без да променя позата си.

— Не е необходимо. Нямам нужда от нищо — отвърна с едва доловим, напевен акцент. — Направи достатъчно, Виктор.

Въпреки пестеливите думи, знаеше, че възрастният мъж го цени. Сигурен бе, макар и да не бе получавал нищо повече от благосклонен поглед понякога. Не му беше нужно повече. Мисиите, които му възлагаше, сами говореха за това колко важен е той за него. Не се случваше често предводителят лично да поставя задачи. Всъщност Виктор не можеше да се сети за никого другиго от приближените, който да има позволението му да се свързва директно с него. Не се заблуждаваше, знаеше, че не е единствен. Но единствено той не се бе провалил.

— Постижението ти е забележително — сякаш долови мислите му мъжът. — Трябва да подчертая удовлетворението си, че точно ти успя да изпълниш предназначението си.

Предназначение. Думата отекна в съзнанието му. Носеше смисъла на инструмент, създаден в стерилна лаборатория. Знаеше, че е вярна, и не го обиждаше. Всички години на последователен анализ и внимателно планиране накрая доведоха до онова, за което бе създаден.

Обърна глава към пътя и остави мислите си да се върнат в миналото.

Когато преди четиридесет и шест години класната му го отдели от другите парцаливи хлапета в класа и го поведе към странния мъж, говорещ почти неразбираем български, той разбра, че с досегашния му живот е свършено. Човекът се усмихваше, но топлите му кафяви очи го пронизваха, достигайки до най-тъмните кътчета на душата му. Странно, но тогава не усети страх, нито дори безпокойство. Напротив, изгаряше от любопитство да разбере защо този човек се интересува от него. Твърде малък бе загубил родителите си, без да запази никакъв спомен за тях, и това донякъде можеше да обясни реакцията му. Искаше да види какво следва, искаше да му се случи нещо вълнуващо. Човекът му зададе няколко въпроса и той дори не помисли да излъже. Мъжът не се интересуваше толкова от отличните му оценки, колкото от живота му. Пита го за приятелите му и за любимите му игри. Тогава въпросите нямаха никакъв смисъл, но сега Виктор разбираше, че успешно е преминал тест, дори шансът за който бе даван твърде рядко.

Животът му наистина се промени. Не по начина, по който очакваше, но се промени. Никога повече не видя онзи човек, но беше сигурен, че точно той стоеше зад преместването в друго училище, далеч от родното му място. Живееше при хора, с които никога не успя да постигне близост, но той и не търсеше такава. Приемните му родители не възразяваха срещу редките детински изблици, но се стараеха да ги ограничат до минимум. Даваха му всичко, от което имаше нужда, с изключение на топлина и емоция. Насочи енергията си в учението и накрая завърши първи по успех.