![Ритуалът [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/0/ritualt-bg-download.jpg)
Ритуалът [bg]
- Автор: Пенев Радко
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542820833
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ритуалът [bg]». Краткое содержание книги:
Нарочно не влезе с останалите посрещачи. Нищо не можеше да го отдалечи от предметите. Дори присъствието на дискретната охрана, която го наблюдаваше от другия край на паркинга, не му даваше достатъчно спокойствие. Като че ли силата на ритуалните предмети преминаваше през него, без да ги докосва, владееше сетивата и ума му.
Никога не се бе чувствал по подобен начин. Всички усилия, пропилени съдби и стремежите на стотици братя през вековете се фокусираха в неговите ръце. Той завърши онова, което бе започнало преди повече от две хиляди години. Той, а не някой Друг.
Цветното множество на посрещаните се изсипваше през стъклените врати на терминала като зрънца пясък в пясъчен часовник, пръскайки се в различни посоки.
Погледът му следеше всички преминаващи, без да изпуска никого. Накрая съзря дребната фигура на онзи, когото очакваше. За разлика от забързаната тълпа той се движеше бавно, сякаш стъпките му причиняваха усилие. Облечен в светлобежово памучно сако и свободни бели панталони, които изглеждаха твърде големи за слабото му тяло, мъжът заслони с ръка очите си, за да ги предпази от ярката слънчева светлина. Голата му глава лъщеше под палещите лъчи. Сбръчканото му лице изглеждаше неестествено бледо под силното слънце. Виктор не знаеше на колко години е, но със сигурност бе по-възрастен от Ото. Човекът направи няколко колебливи крачки и спря до стъпалата. Подпря дръжката на лек куфар с колелца на бедрото си и се огледа. Погледът му премина по паркираните автомобили и се задържа върху черния мерцедес.
Виктор се усмихна и вдигна ръка за поздрав.
Златанов се въртеше върху твърдото легло, неспособен да заспи.
Кофата се бавеше. Изпрати го да вземе чифт чисти дрехи и малко храна от имението и бе съвсем ясен, когато му каза да не ходи никъде другаде. Трябваше да се е върнал преди два часа.
Самотата го изнервяше.
Малката невзрачна къщичка, в която се скриха, след като се върнаха от онова проклето място, бе мръсна и запусната. Беше останала като наследство в семейството на Кофата след смъртта на баба му, но никой не се грижеше за нея. Младежът я посещаваше от дъжд на вятър и не си даваше труд да създаде дори елементарни удобства. От ниския таван висяха паяжини, миришеше на мухъл и изгнило дърво, но Златанов сякаш не го забелязваше.
Искаше му се да бе постъпил другояче, но не можа да се противопостави на ужаса, който зловещият кикот предизвика в него. Дори навън, под яркото слънце, сърцето му не спря да блъска в гърдите му. Страхуваше се от реакцията на Виктор, но нищо не можеше да го накара да се върне отново вътре.
Стоеше пред входа, задъхан и треперещ, когато чу приглушените звуци на изстрелите. Един, два, а после още няколко последователни тътена се измъкнаха от дълбоката паст на пещерата.
Прекалено много. Излишно много. Нещо не беше наред.
Кофата го погледна с разширени очи, без да каже нищо. Каквото и да се случваше вътре, то не се развиваше по план.
Нещата, които не се развиваха по план, бяха неконтролируеми. А когато не можеш да контролираш нещо, е по-добре да стоиш далеч от него. Възможно най-далеч и най-бързо. Това бе урок, който бе научил много отдавна.
След това щеше да измисли как да се оправдае. Ако, разбира се, Виктор изобщо се измъкнеше от зловещата пещера.
Изкачиха се до колата и потеглиха, без да се обръщат назад. Реши да не се връща в имението, известно на всички, докато не разбере какво се е случило в пещерата. Поглеждаше към телефона си през минута-две, очаквайки позвъняване от Виктор, което никога не дойде.
Всичко бе поставено на карта, а не знаеше как да постъпи. Неизвестността го влудяваше. Къде, по дяволите, се бавеше този идиот?
Венци Русев бе свикнал с удобствата и ценеше комфорта си. Затова тръскането в прашния, претъпкан автобус го изнервяше още повече.
Налагаше се да напусне града бързо, а не можеше да разчита на никого. Славея отпадаше като възможност. Не само че се бе провалил в опита си да го премахне, но сега и двамата, които можеха да свидетелстват срещу него, бяха извън контрола му. Нямаше какво да предложи в замяна на живота си. За съжаление, Златанов бе единственият човек, който можеше да го покрие, ако преценеше, че все още му е нужен. За разлика от колегите му иманярят се вълнуваше само от своите интереси, без значение дали са в разрез със закона, и променяше отношението си към даден човек в зависимост от изгодата, която би имал от него.
Телефонното позвъняване от управлението в Търново тази сутрин сякаш го заля със студен душ. Ако Елена се бе забавила само минута, всичко можеше да се развие по съвсем друг начин.