Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Дори за пръв път от години насам прелистих армейския вестник и си припомних защо бях спрял да го чета. Ако девизът на „Ню Йорк Таймс“ гласи „Всички годни за печат новини“, то армейското мото е „Лошите новини — вън“. Особено ми допадна репортажът със заглавие „Наборни бунтове в шест щата. Президентът нарежда да се въведе лотария, чрез която да бъде определено кои от милионите нетърпеливи доброволци да бъдат приети за служба в Ирак“. Добре де, последното си го измислих.
Както и да е, петдесет минути по-късно стоях с претъпкан корем и багаж в ръцете пред бюрото на Филис, изчаквайки да взема папката. Тя говореше по телефона и минаха още пет минути, преди да затвори и да попита:
— Е?
— Трябва ми досието.
— Вие двамата май съвсем сте се разминали.
— Какво говориш?
— Биан го взе. Преди около четирийсет минути. Каза, че имате среща в гаража.
Сигурно съм изглеждал изненадан, защото Филис попита:
— Има ли нещо?
— Не. Аз… Връщам се след минута.
Обзет от лошо предчувствие, се втурнах към гаража, където предчувствието ми се превърна в увереност. Да, майор Тран е идвала, уведоми ме дежурният сержант. Взела джип тойота, луксозния модел за спецоперации, и потеглила преди около трийсет минути. Попитах го дали колата има радиостанция. Не, нямала; нито радиостанция, нито броня, нито — което беше най-лошото — Дръмънд на задната седалка.
Майор Тран обаче бе оставила бележка, която сержантът извади от джоба си с омазнени пръсти. Беше написана на ръка и гласеше: „Шон, не ми се сърди. Не те упреквам за станалото. Държах се отвратително. Извинявай. Наистина. Но трябва да обмисля нещата, а по една или друга причина ти ме разсейваш. Ще ти се обадя веднага щом пристигна. Не се тревожи. Вече знаеш, че мога да се справя. Биан.“ Сержантът ме гледаше в лицето и попита:
— Станало ли е нещо, сър?
— Какво? Не… Аз… Колко е пътят от тук до Зелената зона?
— Около час. Час и половина, ако има задръствания. По това време обикновено има.
Би трябвало да съм бесен, но не бях. Откровено казано, Биан се държеше странно след онези два дни в Багдад — или дори от по-рано, ако броим и онзи епизод под душа — и знаех, че произшествието с Бин Паша я е изкарало от релси. Когато главата не е наред, скоро идва ред и на тялото. Трябваше да я държа под око.
Върнах се в подземния затвор и уведомих Филис, че Биан е на път и ще се свърже с нас, щом пристигне. Съобщих също, че е тръгнала сама, при което тя вдигна вежда и с леден тон ми нареди да я държа в течение.
Помолих централата незабавно да ми прехвърля всяко обаждане от майор Тран, после си намерих празно бюро и се настаних до телефона. След като минаха два часа без новини от Биан, реших да се свържа с разузнаването на корпуса в Зелената зона.
Отговори ми някакъв много любезен капитан. Изложих му накратко проблема си и крайно учтиво попитах дали майор Тран е идвала в щаба на разузнаването.
— Знам ли, сър — отвърна весело той. — Тук е голям щаб, с много кабинети на няколко етажа. — После се впусна в догадки. — Може да се е загубила или да е срещнала стар приятел по коридорите. Наблизо има пазар, може да е там. Нали ги знаете жените.
И той се разсмя. На което отговорих любезно:
— Капитан, не съм ви молил за хипотези.
— Ъъъ…
— Трябва да знам дали е пристигнала.
— Аха… знаете ли с кого е трябвало да се срещне?
— Ако знаех, щях ли да разговарям с вас?
Дълго мълчание.
— Ами… може да отнеме доста време. Тук има към четирийсет кабинета.
— Чудесно. Позвънете ми пак, след като ги проверите.
Дадох му номера и той обеща да позвъни. Така и не се обади, говедото.
След още един час пак отидох в импровизирания кабинет на Филис. Почуках и влязох. Докладвах за положението и добавих, че според мен Биан е твърде добър, надежден и отговорен офицер, за да има някакво безобидно обяснение. Филис обеща да завърти няколко телефона и наистина го направи; оказа се, че Биан не е пристигнала в щаба, но щом пристигне — ако изобщо пристигне, — веднага ще ни се обадят.
За жалост Багдад е голям град, а вече се смрачаваше и бе късно да предприемем нещо. Всъщност нищо не можехме да направим. В един град, където убийствата, бомбите и отвличанията са всекидневие, някаква си закъсняла жена не би развълнувала никого.
Цяла нощ и част от следващото утро седях до телефона. Мислех, чаках и се тревожех. Хората ме заобикаляха отдалече, което напълно ме устройваше. Изпих две кани кафе и с всеки изминал час все по-силно се убеждавах, че е станало нещо ужасно. В края на краищата това бе Ирак, тъй че списъкът на страховитите възможности нямаше край, а аз ги обмислих една по една.