Посредникът

Първият проблем беше да се арестува човекът, който прехвърляше оръжие и муджахидини в Ирак. Тъй като той действаше отвъд границата със Сирия, залавянето му повдигаше, както се изрази Филис, „деликатни дипломатически и законови въпроси“. Според международния протокол американският посланик в Дамаск трябваше да подаде до сирийското правителство официална молба за арест на виновника, последвана от бърз и ефикасен процес на екстрадиране. Като се има предвид сирийската неприязън към Америка, бих нарекъл този вариант „да пикаеш срещу вятъра“.

Така че под „законови“ Филис имаше предвид незаконни действия, а като казваше „дипломатически“, ставаше дума да извършим отвличане на суверенна сирийска територия. Колкото до „деликатни“ — естествено, това означаваше подмолна акция на агенти от Управлението.

Все едно, стига в списъка да не влизаше името Шон Дръмънд; лично аз си бях преизпълнил нормата за забавления, пътешествия и приключения.

Затова Филис подпали телефоните в усилие да координира операцията, а мен прати да се заема с проблем номер две, тоест координатора от Кербала. Тъй като този тип действаше на иракска територия, арестуването му не изискваше нито ум, нито финес, което означаваше, че е достатъчна грубата сила на американската армия, уведомена от полковник Дръмънд и майор Тран.

Заварих Биан в столовата, където седеше сама и с унила физиономия човъркаше из чинията си. Настаних се отсреща, прокашлях се и шумно размърдах стола.

Тя отряза парче пържола, лапна го и започна да дъвче.

Усмихнах се и попитах:

— Как е кльопачката, редник?

Изглежда, като малка я бяха учили да не говори с пълна уста.

Знаменитият чар на Дръмънд явно нямаше да помогне. Зарязах празните приказки и съобщих:

— Имаш да изпълниш една последна мисия.

— Това заповед ли е?

— Не. Изразила си доброволно желание.

Тя се разсмя. Зловещо.

— Армията получава нареждане да арестува саудитеца от Кербала. Ти си служила в разузнаването на корпуса и предполагам, че знаеш към кого да се обърнем.

Тя продължи да се храни.

— Заедно предаваме саудитската папка за този човек, после потегляме право към летището и се прибираме у дома.

— Върви по дяволите.

— Биан, погледни ме.

Тя се втренчи в пържолата.

— Насочваш гнева си не към когото трябва.

— Не мисля така.

— Недей да мразиш играта, мрази играчите.

— О… значи било игра?

— Знаеш какво имам предвид.

— И ти знаеш какво имам предвид.

Държеше се неразумно и аз отлично разбирах причината. Беше бясна на властимащите във Вашингтон, отвратена от техните решения, машинации, гадни тайни и празнодумства, и искаше да си го изкара на някого. Шон Дръмънд не носеше вина за всичко това, разбира се. Но вашингтонските идиоти не седяха отсреща, те бяха на осем хиляди километра и едва ли щяха да я изслушат по телефона. Все пак обаче почваше да ми писва.

— Приключвай с храненето — рязко наредих аз. — Отиваме до гаража да си вземем кола.

Тя бутна чинията настрани и за пръв път насочи поглед към мен.

— Прав си. Все още имам приятели в разузнаването на корпуса. Тъй че… да, знам към кого да се обърнем. Всъщност с тия въпроси се занимава точно моята бивша служба.

— Добре. Би трябвало…

— Но ако ще го правя, искам да съм сама.

— Грешка. Заедно ще…

— Сама. И ще отлетя сама — продължи тя. — Всъщност бих предпочела военен полет. Компанията на истински войници ще ми дойде добре.

Много ме заболя.

— Как ще пътуваш, това си е твоя работа — отвърнах аз. — Но няма да отидеш сама в Багдад.

— Защо не? Знам пътя.

— Правилото на приятеля. То…

— Ти не си ми приятел — изтъкна тя.

— … е неписан закон в киното. Никой не пътува през индианска територия без приятел. Освен това изпълняваме много деликатна и важна мисия. За нея ще ти трябва въоръжен телохранител.

Биан ме погледна и каза:

— Прави каквото си искаш.

— Именно.

Тя погледна часовника си.

— Знаеш ли, чака ни дълъг път и сега вероятно имаш единствения шанс да похапнеш. Давай. Ако питаш, храната е великолепна. Аз отивам да се освежа и да си събера багажа.

— Добре. Среща в гаража в един часа.

Отидох да си заредя подноса и когато се върнах на масата, Биан бе изчезнала. Между другото столовата се управляваше от цивилна фирма и обслужващият персонал беше изцяло местен, което понамирисваше на колониализъм — туземците слугуват на своите окупатори и тъй нататък. Макар, откровено казано, никой да не изглеждаше нещастен, че има работа. Ние в Щатите може и да критикуваме връзките на военните с частници, но храната наистина беше изумителна — по-добра от всичко, което съм ял в армията. Отпуснах се, отдадох дължимото на първото си прилично хапване от няколко дни насам, отскочих за допълнително, после още веднъж и се натъпках като прасе.