Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Като поглеждал страхливо към Настрадин Ходжа, старецът се отдръпнал, без да знае какво да мисли — подиграва ли му се този новият, или наистина е полудял от споходилото го щастие. Сврял се в дъното на тъмната си ниша и застинал, мрачно настръхнал.
Но там го сполетяла нова беда — подигравките на вчерашните му раболепни прислужници.
— Ей, ти! — подвиквали те и се глумели. — Защо не събираш пая си, едната десета?
— Сигурно отлага за утре!
— Чака сиятелният княз да му определи половината от нашите доходи!
— Не бе, просто му е омръзнало да е главен гледач и той сам, напълно доброволно се е отказал от длъжността си!
Тъй като това били хора нищожни и гнусни, те предполагали, че и другите са такива и изобщо не се съмнявали, че подвикванията им са приятни за Настрадин Ходжа, Те чули гледането по китайската книга и в пълно съответствие с низката природа на духа си, разбрали това гледане като злобна подигравка над победения.
— Я си прибери черепа, стига си ни го навирал в очите! — надпреварвали се те един през друг да се докарват пред новия началник. — Пробутваш го за човешки, но който го погледне, веднага разбира, че това е маймунски череп!
— Как да не е маймунски!
— И чурук на всичкото отгоре!
Старецът можел да изтърпи всичко друго, но не и да, унижават черепа.
— Дано космите ти тръгнат да растат навътре, през костите на твоя череп, в мозъка ти, Хакиме! Ти, гадна змийо, която аз отгледах! — глухо ръмжал той от нишата. — Не помниш ли как те прибрах още като дете на тоя мост, гладно, мръсно, дрипаво, и те имах ката син, храних те и те обличах, научих те да врачуваш — как ми се отплащащ днес?… Ами ти, Адиле, дано се обърнеш обратно, с червата навънка, та скорпион да ужили голия ти джигер, спомни си, не те ли спасих по-лани от камшиците и от зандана, като платих от собствената си кесия седемстотин четиридесет и четири танга!
От тези клетви Настрадин Ходжа с учудване разбрал, че кокалестият старец, толкова мръсен на вид и занимаващ се с толкова непотребна работа като врачуването, което неминуемо е съпроводено с шпионство — че и той има в душата си, под наноса от мръсотия; светли; извори на добри чувства. Но не се застъпил за него, защото изхождал от мисълта, че той скоро ще заеме предишната си длъжност, а тогава тежко възмездие очаква неблагодарниците.
Наближавало пладне, слънцето приличало, зноят; над покривите се разтопил и потекъл със стъклен звън. Над каменните плочи на моста трептяла суха, напечена мараня като над грънчарска пещ, не лъхвал вятър, листата на дърветата повехнали, птиците се изпокрили на сянка и млъкнали.
В далечината се чули барабани, тръби, гласовете на глашатаи; скоро те се появили на моста и обявили новия ферман за великата милост на хана. Гледачите са споглеждали страхливо и с недоумение: твърде много; шум вдигнал веднага около себе си този техен нов управител! Така мислел и Настрадин Ходжа: твърде много шум — зад светлия лик на Милосърдието той вътрешно, предусещал близката Предпазливост.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Той очаквал, че през тези дни, последните преди надбягванията, търговецът постоянно ще виси на моста и ще пита за конете си. Но не станало така. Търговецът не дошъл нито веднъж. Обидата в душата му взела връх над суетата — сега той не желаел нито първата награда на надбягванията, нито ханските похвали, той жадувал само да отмъсти. Да разобличи коварния велможа, да го повали в прахта, да го смачка, да го унищожи! И то се знае, заедно с него да направи на пух и прах този лъжец вражалеца!
Трябва ли да казваме, че победата на състезанията се паднала на текинските коне на велможата. Те били ослепителни, великолепни, когато с развети от вятъра опашки летели като стрели на петстотин аршина пред всички други.
Под непоносимия писък на зурните, пронизителната свирня на гайдите и бесния грохот на барабани и тъпани повели победителите към украсената площадка, на която седял ханът. Текинците извивали шии, нервно гризели юздите, биели и ровели земята с копита — искали отново да излязат на атмегдана. Те направили дванайсет големи обиколки, а само едва-едва учестили дишането си, гърбовете и хълбоците им били сухи, без никакво петънце от пот, на стройните им крака не трепкал, не играел нито един мускул.