Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Наистина ли е необходимо, Тъмлит? — попита раздразнен Нетпара. — Техническите нюанси може и да те очароват, но Гуглата ми е свидетел, не и останалите около теб. Обсъждахме позицията на Съвета по жизненоважни въпроси. Нищо не може да оправдае подобно отклонение от…
— Чичо — намеси се Колтейн.
Ухилен, Бълт награби двамата благородници под мишниците и ги поведе решително към вратата.
— Трябва да уточним прехвърлянето — заобяснява им в движение. — Отклоненията са нежелани.
— Но каменоделците и зидарите… — заопъва се Тъмлит.
— Вън и двамата! — забута ги Бълт. Нетпара се оказа достатъчно благоразумен да отвори вратата миг преди пълководецът да ги бутне за последен път към изхода.
Бълт кимна на часовия, войникът се пресегна и затръшна вратата зад гърба им.
Лъл размърда рамене под тежката плетена ризница.
— Има ли нещо, което трябва да знаем, Юмрук?
— Притеснява ме — заговори Ченед, след като се разбра, че Колтейн няма да отговори на въпроса на Лъл, — дълбочината на този брод. Прехвърлянето вероятно ще се окаже адски бавно — не че има кой знае какво течение, но с тази кал отдолу и четири-пет стъпки вода, никой не може да премине бързо. Дори на кон. — Погледна към Лъл. — Едно оттегляне с бой няма да е никак приятно.
— Всички знаете позициите и задачите си — каза Колтейн. — Извърна се към Сормо и изгледа с присвити очи магьосника, а после — и младежите, подредили се зад него. — Всеки от вас ще получи по един магьосник — каза на офицерите си. — Съобщенията ще се разменят само чрез тях. Свободни сте.
Дюйкър изчака, докато офицерите и децата напуснат, и останаха само Бълт, Сормо и Колтейн.
Магьосникът зашава с пръсти във въздуха, в ръката му се появи кана и той я подаде на Юмрука. Колтейн удари здрава глътка и на свой ред я подаде на Дюйкър. Очите на Юмрука бяха светнали.
— Е, историк, имате да ни разкажете интересни неща. Вие бяхте с мага на Седма, Кълп. Тръгнали сте с него само часове преди въстанието. Сормо не може да го намери този човек… никъде. Да не е умрял?
— Не знам — отвърна замислено Дюйкър. — Разделихме се. — Отпи от каната и я зяпна изненадан. „Изстудена бира. Откъде го измъкна това Сормо?“ Погледна към магьосника. — Търсили сте Кълп през своя Лабиринт?
Младежът скръсти ръце.
— Няколко пъти. Не и напоследък. Лабиринтите са станали… трудни.
— За наш късмет — обади се Бълт.
— Не разбирам.
Сормо въздъхна.
— Помните ли онзи наш ритуал, историко? Нашествието на д’айвърс и соултейкън? Сега те са нахлули във всеки Лабиринт — поне на този континент. Всички търсят прословутия Път на Ръцете. Принуден бях да насоча усилията си към старите начини, земните магии, на духовете на живота и на зверовете тотеми. Нашият враг, Върховен маг Камъст Релой, не притежава такова древно знание. Затова и не смее да ни удари с магиите си. Вече от няколко седмици.
— Без това — намеси се Колтейн — Релой е само един компетентен пълководец. Но не и гений. Тактиката му е твърде опростена. Гледа огромната си армия и позволява на самоувереността да подцени силата и волята на неговите противници.
— А и не се учи от пораженията си — каза Бълт.
Дюйкър задържа погледа си върху Колтейн.
— Накъде водите тази колона, Юмрук?
— Към Убарид.
Историкът примига изненадано. „Поне на два месеца път оттук.“
— Значи все още държим този град?
Дълго мълчание.
— Не знаете — промълви Дюйкър.
— Не знаем — каза Бълт, взе каната от ръцете му и отпи.
— Е, Дюйкър — рече Колтейн, — разкажете ни сега историята си.
Историкът нямаше намерение да обяснява за усилията си, свързани с Хеборик Леката ръка. Затова сглоби един разказ, който обаче беше достатъчно близо до истината, за да прозвучи достоверно. Двамата с Кълп тръгнали към някакво крайбрежно село, за да се срещнат с някакви свои стари приятели в едно поделение на морската пехота. За лош късмет, точно нея нощ избухнало въстанието. Като му се отворила възможност да мине през вражеските редици предрешен и така да може по пътя си да събира информация, Дюйкър предпочел да тръгне. Кълп се присъединил към морските, с намерение да отплават на юг към залива на Хисар. Докато говореше, отвън се чу как фургоните тръгват.
Шумът беше достатъчно силен, за да го чуят войниците на Камъст Релой и с основание да предположат, че прехвърлянето е започнало. Дюйкър се зачуди как ли ще реагира пълководецът на Вихъра.
Когато историкът започна да описва надълго и широко какво е забелязал сред враговете, Колтейн го прекъсна, като вдигна ръка и измърмори:
— Ако всичките ви разкази са толкова скучни, чудя се кой ги чете.