Трескави сънища

Хейуърд имаше чувството, че той почти се материализира от разредения въздух, толкова тихо и безшумно се беше приближил. Очите му бяха толкова кръвясали, че изглеждаха морави – не шареха из стаята, както човек би очаквал от някой побъркан; по-скоро се движеха бавно от един човек към друг, като огледаха – сякаш преминават през материята – всички поотделно. Когато очите му стигнаха до нея, той примигна и затвори очи.

— Не, не, не – промърмори той; гласът му беше като шепот на вятъра.

Като се извърна, Джун Броуди взе една свободна лабораторна престилка и я хвърли върху изкаляната риза на Лари.

— Никакви ярки цветове – прошепна тя на Хейуърд. – Не правете резки движения.

Слейд бавно отвори очите си отново. Изражението на болка някак се успокои. Като пусна стойката на системата, той бавно вдигна голямата си, с изпъкнали вени ръка, в жест на почти библейска тържественост. Ръката се разтвори, дългите пръсти потрепераха леко, показалецът посочи Пендъргаст. Големите тъмни очи се спряха върху агента от ФБР.

— Вие сте човекът, който иска да разбере кой е убил съпругата му. – Гласът му беше тънък като оризова хартия, но въпреки това в него прозираше арогантна самоувереност.

Пендъргаст не каза нищо. Той изглеждаше зашеметен, от скъсания му костюм още течеше кал, светлата му коса беше мръсна и разбъркана.

Слейд бавно остави ръката си да падне надолу.

— Аз убих съпругата ви.

Пендъргаст вдигна пистолета си.

— Разкажете ми.

— Не, почакайте… – започна Джун.

— Тишина – каза Пендъргаст с тиха заплашителност.

— Точно така – издиша Слейд, – тишина. Аз заповядах да я убият. Хелън – Естерхази – Пендъргаст.

— Чарлс, този човек има оръжие – обади се Джун. Гласът й беше нисък, но умолителен. – Ще те убие.

— Дрън-дрън. – Той вдигна пръст и го завъртя. – Всеки от нас е изгубил някого. Той е изгубил съпруга. Аз изгубих син. И така нататък. – После повтори с внезапна интензивност, със същия тънък глас: – Аз изгубих син!

Джун Броуди се обърна към Пендъргаст и заговори полугласно:

— Не трябва да го карате да говори за сина си. Това ще го върне назад – а постигнахме такъв напредък! – От гърлото й излезе стон, потиснат веднага.

— Трябваше да я убия. Тя щеше да ни разкрие. Ужасно опасно… за всички ни… – Очите на Слейд, внезапно фокусирани в нищото, се разшириха сякаш от ужас, взрени в една празна стена. – Защо си тук? – промърмори той на нищото. – Не е дошъл моментът! – Той бавно вдигна камшика над главата си и го стовари с ужасен плясък върху собствения си гръб веднъж, два пъти, три пъти, като всеки удар го караше да се люшва напред, дрипите на разкъсаното му сако се разлетяха към пода.