Колекционерът на татуировки [bg]

Щастлив…

Тя си спомни една дъждовна неделя, когато седяха на същия диван и гледаха телевизия. Тогава Сет я целуна за първи път.

„Тогава се влюбих“ — помисли си.

Било е лъжа. Всичко е било лъжа. Спомни си месеците, които уж бе прекарал в Лондон, за да се обучава в една рекламна агенция, планираща да отвори офис там. Друг път. Бил е при чичо си и леля си, за да планират атаката. А след като уж се върна от Великобритания, тя изобщо не обърна внимание на странното му поведение. Задачи, заради които го нямаше часове наред; телефонни обаждания, които никога не приемаше в нейно присъствие; неочаквани заседания; това, че не я запозна с нито един от колегите си и не й показа къде работи. Това, че си общуваха само с текстови съобщения, а не разговаряха по телефона. Но тя не заподозря нищо, защото го обичаше и беше сигурна, че Сет никога няма да направи нещо, за да я нарани.

Положи усилие, за да спре сълзите. Оказа се лесно. Гневът прогони сълзите.

Сет… по-точно Били, започна да зарежда пълнителя на машинката с течност от някакво шишенце.

Пам не можеше да си представи какво е да умреш по този начин. Болка. Гадене, изгарящо чувство в корема, бодежи в гърлото, повръщане, и пак повръщане, но без да донесе облекчение. Размекване на кожата, кръвотечение от устата, носа, очите…

Той заразсъждава на глас:

— Жал ми е само за братовчеда. Джош, горкият Джош. Жалко за него. Колкото до другите… не ми дреме за тях. Чичо ми и без това скоро щеше да умре. Беше планирано. Леля ми също щях да убия скоро след като се върнем в Илинойс. Щях да натопя за смъртта им някой бездомник или нелегален имигрант. Но когато видях, че налягането в тръбите не спада, се досетих, че Линкълн Райм е разкрил плана и трябва да се отърва от тях. Оставих бележка с адреса на хотела им на местопрестъплението. Така ги е открил.

Работеше старателно, пълнеше тръбичката на машинката с прецизността на хирург — какъвто, замисли се Пам, беше в известен смисъл. Портативната машинка за татуиране беше безупречно чиста. След като я сглоби, той се облегна назад и вдигна фланелката до под гърдите на Пам. Огледа тялото й като хипнотизиран от вида на кожата й. Погали я под пъпа и тя се опита да се отдръпне. Сякаш я докосваха не пръстите му, а червените крака на стоножката.

В това докосване обаче нямаше нищо сексуално. Той се възхищаваше единствено на плътта й.

— Кой беше онзи човек? — попита Пам. — Кой беше онзи, когото уби във водния тунел?

— Ей, я чакай!

Пам присви очи. Дали пак щеше да я удари?

— Не го убих аз. Уби го приятелят ти Линкълн Райм. Той накара да пуснат фалшивото съобщение, че водата е спряна. Аз обаче имах подозрения. Затова се бях застраховал. Преди няколко дни срещнах един бездомник в тунелите. Нейтън. Един от хората къртици. Чувала ли си за тях? Реших да го използвам. Дадох му нов гащеризон и набързо му татуирах стоножка като моята на лявата ръка. Знаех къде живее — близо до „Белведере“ — и преди да пробия тръбата, отидох да го взема. Обещах му хиляда долара, ако ми помогне с пробиването, за да тествам водата. Той се съгласи. Обаче… — Били поклати глава — … излязох прав. Информацията за спирането на водата беше фалшива. Щом Нейтън проби тръбата, излезе толкова силна струя, че го разряза през средата. — Потрепери. — От гърдите и главата му не остана почти нищо. Беше ужасна гледка.