Колекционерът на татуировки [bg]

— Обичам те — прошепна Сет.

Целуна я и тя се притисна до него.

Пам седна и отпи глътка кафе.

— Нещо за хапване? Аз съм малко гладна. Пица?

— Може.

Тя стана и пак влезе в кухнята. Отвори хладилника, извади една полуготова пица и я постави на плота.

Облегна се на стената. Стомахът й се свиваше, пулсът й се ускори.

Помисли си: „Откъде, по дяволите, знае за Ларчууд?“. Трескаво се опита да си спомни кога са говорили за това. „Не, никога не съм му споменавала. Сигурна съм.“

— Трябва да разкажеш на Сет всичко за живота ти в нелегалност.

— Не, не трябва.

„Мисли, мисли…“

— Имаш ли нужда от помощ? — извика той.

— Не.

Тя зашумя, отвори кутията с пицата, изтрака с вратата на микровълновата.

„Това не е възможно! Абсурд да е свързан с онези хора. Невъзможно.“

Но интуицията й, изострена от годините на принудително оцеляване, взе връх. Тя безшумно се приближи до стационарния телефон, взе слушалката. Вдигна я до ухото си.

Натисна девет. Едно.

— Обаждаш ли се на някого?

Сет бе застанал на вратата на кухнята.

Без да престава да се усмихва, Пам бавно се обърна.

— Ами, като заговорихме за Амелия… реших… все пак да й се извиня. Не мислиш ли, че е добра идея? Искам да кажа, не би ли го направил, ако беше на мое място?

— Нима? — попита той. Лицето му бе напълно сериозно. — На Амелия щеше да се обадиш, а?

— Да, точно така.

— Остави телефона, Пам.

— Ама…

Гласът й заглъхна. Сет впи тъмните си очи в нейните. Пръстът й бе на милиметри от бутона за набиране на единица. Но преди да го натисне, той се приближи и издърпа телефона от ръката й. Затвори.

— Какво правиш? — прошепна тя.

Сет не каза нищо. Стисна силно ръката й и я завлече обратно на дивана.