Колекционерът на татуировки [bg]

На Пам веднага й направи впечатление, че добрата новина не е изпратена от Амелия.

Все едно. Тя все още беше ядосана на Амелия и не беше сигурна, че някога ще й прости напълно, задето се опита да я раздели с мъжа на живота й.

Когато влязоха в дневната, Сет свали якето си и двамата се настаниха на дивана. Той я прегърна и притисна главата й към себе си.

— Искаш ли нещо? — попита тя. — Кафе? Имам и едно шампанско. Стои тук от не знам колко години. Сигурно още става за пиене.

— Да, може. Чай, кафе. Нещо топло.

Но преди Пам да стане, той я задържа за ръката и внимателно се вгледа в лицето й с изражение едновременно на облекчение и загриженост.

— Добре ли си?

— Аз съм добре. Ами ти как си? Ти си този, когото онзи луд едва не татуира.

Сет сви рамене.

Личеше си, че е разтревожен. Тя не можеше да си представи какво е да лежиш завързан и да знаеш, че всеки момент ще бъдеш убит. И то толкова мъчително. По новините бяха съобщили, че убиецът избира специални отрови, причиняващи най-болезнените симптоми. Поне вече не изглеждаше Сет да я обвинява за нападението. Пам се бе почувствала силно наранена, когато той се отдръпна от нея веднага след атаката. Когато я остави и си тръгна, без да поглежда назад… тя почти не можа да го понесе.

Сега обаче й беше простил. Всичко бе в миналото.

Пам влезе в кухнята и сложи вода за кафе.

— Какво точно се случи? — извика Сет от дневната. — Говори ли с Линкълн?

— О… — Тя се показа на вратата. Лицето й бе сериозно. Дръпна един кичур коса от лицето си, нави го и го отметна назад. — Било е ужасно. Онзи тип, който те нападна, изобщо не бил психопат. Дошъл тук, за да отрови водата на Ню Йорк.

— По дяволите! Това ли било? Чух нещо за водата.

— Бил от една от онези милиции, в които беше и майка ми. — Тя се усмихна мрачно. — Отначало Линкълн мислеше, че убиецът иска да подражава на Колекционера на кости. Но се оказва, че изобщо не е било така; интересувал се от атаката, която майка бе планирала преди години. Опитвал се е да разбере как Линкълн и Амелия ще проведат разследването. О, и той изобщо не беше доволен, че е пропуснал това… Линкълн имам предвид. Той много се ядосва, когато допусне грешка.

Чайникът засвири и Пам се върна в кухнята, за да налее врялата вода върху филтъра с кафето. Насеченият звук й действаше успокоително. Направи го, както той го обичаше — с две бучки захар и съвсем малко сметана. Тя го пиеше чисто.

Донесе чашите в дневната и седна до него. Коленете им се допряха.

— Откъде всъщност бяха тия типове? — попита Сет.

— Бяха от… как се казваше? — Тя се опита да си спомни. — „Съвета за върховенство на американското семейство“, нещо такова. Не звучи като име на милиция. — Засмя се. — Може би някой от членовете им е специалист по връзки с обществеността.