Магьосникът

Кътбърт и Алан наблюдаваха как Роланд затъва в това увлечение първо с недоверие, изумление и тревога, а после и с тих ужас. Те бяха изпратени на място, което се предполагаше, че е спокойно, а вместо това бяха разкрили заговор; бяха дошли просто да броят в Баронство, където повечето от аристократите явно са включени в силите на най-върлия враг на Сдружението; бяха превърнали в лични свои врагове трима опасни мъже, които вероятно бяха избили достатъчно хора, за да напълнят доста голямо гробище. И въпреки всичко се чувстваха уверени, защото бяха дошли тук, предвождани от приятеля си, който в техните очи беше полубог след като победи Корт — със сокол за оръжие! — и стана стрелец на четиринадесет години. Това, че за мисията им бяха дали оръжия и на тях, значеше нещо много, когато напуснаха Гилеад, но не и кой знае какво, когато започнаха да осъзнават реалното положение на нещата в Хамбри и Баронството. А когато разбраха какво става, Роланд беше пистолетът, на който разчитаха. И сега…

— Той е като потопен във вода револвер! — обяви една вечер Кътбърт, почти веднага след като Роланд беше препуснал да се срещне със Сюзан. Амазонката се издигаше в първата си четвърт над верандата на землянката. — Само боговете знаят дали ще стреля отново, дори и ако го измъкнем и изсушим.

— Тихо, чакай — каза Алан и погледна към коневръза. Надяваше се да измъкне Кътбърт от лошото му настроение (занятие, което беше много лесно при нормални обстоятелства) и каза. — Къде е наблюдателят? Да не би веднъж да си е легнал рано?

Това само притесни Кътбърт още повече. Не беше виждал черепа на гарвана от няколко дни — не можеше да се сети колко точно — и прие загубата му като лошо предзнаменование.

— Легнал си е, ама не в леглото — отвърна и мрачно погледна на запад, където Роланд беше изчезнал на гърба на грамадния си кон. — Загубил съм го навярно. Както са изчезнали акълът, сърцето и здравият разум на един човек.

— Той ще се оправи — каза неловко Алан. — Познаваш го не по-зле от мен, Бърт. Ще се оправи.

Тихо, без дори следа от обичайното си чувство за хумор, Кътбърт каза:

— Сега имам чувството, че никога не съм го познавал.

И двамата се бяха уморили да увещават Роланд по различни начини. Бяха получили едно и също обяснение, което в действителност не беше и обяснение. Замечтаният (и вероятно малко притеснен) отсъстващ поглед в очите на Роланд при тези едностранни обсъждания щеше да бъде ясен за всеки, който някога е опитвал да разговаря смислено с наркоман. Беше израз, който показваше, че умът на Роланд е обладан от лицето на Сюзан, миризмата на кожата й и допира до нея.

— Мразя я малко за това, което направи — каза Кътбърт и в гласа му Алан усети нотка, която никога преди не беше чувал — смес от ревност, разочарование и страх. — Май даже повече от малко.

— Не трябва! — Алан се опита да не звучи шокирано, но не успя. — Тя не е отговорна за…

— Дали не е? Тя отиде в Ситго с него. Тя видя каквото видя и той. Бог знае какво още й е казал след като са приключили да се правят на двуглаво животно. И тя никак, ама никак не е глупава. Дори само начинът по който устройва нейната част от аферата го показва. — Бърт си мислеше, предположи Алан, за малкия й сръчен фокус. — Тя би трябвало да знае, че се превръща в част от проблема. Трябва да го знае!