Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Не, но го усетих, каквото и да беше — отвърна вълшебникът. — Може би не е нищо особено, просто тънка облачна ивица.
— Бързо се движеше — промърмори Арагорн — и не по вятъра.
Тази нощ не се случи нищо повече. Следващото утро изгря още по-ясно от предното. Но въздухът отново бе мразовит; вятърът пак се обръщаше на изток. Още две нощи продължиха равномерно да се изкачват, но придвижването ставаше все по-бавно, тъй като пътят лъкатушеше из хълмовете и планините надвисваха все по-близо. На третата сутрин пред тях се издигна Карадрас — могъщ връх, увенчан със сребрист сняг, но с голи отвесни хълбоци, обагрени в тъмночервено, сякаш зацапани с кръв.
Небето изглеждаше черно и слънцето едва мъждееше. Вятърът се бе обърнал на североизток. Гандалф подуши въздуха и се огледа.
— Зад нас зимата крепне — спокойно каза той на Арагорн. — На север възвишенията са по-бели отпреди; снегът се спуска ниско по плещите им. Тази нощ ще бъдем високо, на път към Портата на Червения рог. На тясната пътека могат да ни зърнат съгледвачи, да ни причака някое зло, ала времето може да се окаже най-смъртоносният ни враг. Какво мислиш сега за твоя маршрут, Арагорн?
Фродо дочу тези думи и разбра, че Гандалф и Арагорн продължават някакъв отдавна започнал спор. Тревожно ги заслуша.
— Не мисля нищо добро за нашия маршрут от началото до края и ти добре го знаеш, Гандалф — отговори Арагорн. — А докато продължаваме, знайните и незнайните заплахи ще стават все по-големи. Но трябва да продължим и няма смисъл да отлагаме минаването през планините. По на юг няма проходи чак до Роханския пролом. След твоите вести за Саруман не се доверявам на онзи път. Кой знае на чия страна служат сега воеводите на Властелините на конете?
— Наистина, кой знае! — каза Гандалф. — Но има и друг път, не през Карадраския проход — мрачният и потаен път, за който говорихме.
— Нека не говорим пак за него! Не сега. Моля те, не казвай нищо на другите, докато не стане ясно, че няма друг път.
— Трябва да решим, преди да поемем по-нататък — отвърна Гандалф.
— Тогава нека претеглим всичко наум, докато другите почиват и спят — каза Арагорн.
Късно следобед, докато другите довършваха закуската си, Гандалф и Арагорн се отдръпнаха настрани и загледаха към Карадрас. Сега склоновете му бяха мрачни и навъсени, а челото му тънеше в сиви облаци. Фродо ги наблюдаваше и се питаше накъде ли ще наклони спорът. Когато двамата се върнаха към Отряда и Гандалф заговори, той разбра, че са решили да се изправят срещу лошото време и високия проход. Това го облекчи. Не можеше да се досети какъв е другият мрачен и потаен път, но изглежда, самото му споменаване изпълваше със смут Арагорн и Фродо бе доволен, че са го отхвърлили.
— Някои признаци, които забелязахме напоследък — каза Гандалф, — ми внушават опасения, че Портата на Червения рог може да е под наблюдение; съмнявам се и във времето, което ни догонва. Възможно е да завали сняг. Трябва да вървим колкото се може по-бързо. Дори и така ще са необходими повече от два прехода, докато стигнем превала. Тази вечер мракът ще падне рано. Трябва да потеглим веднага щом се приготвите.
— Бих добавил един съвет — каза Боромир. — Роден съм в сянката на Белите планини и разбирам нещичко от походи по върховете. Чака ни лют студ, ако не и нещо по-лошо, преди да се спуснем от другата страна. Каква ще ни е ползата да пазим тайна, ако загинем от замръзване? Когато потеглим оттук, където все още има малко дървета и храсти, всеки от нас трябва да нарами сноп съчки — колкото може да носи.
— А и Бил ще се натовари с още малко, нали, моето момче? — обади се Сам.
Понито го изгледа печално.
— Много добре — каза Гандалф. — Но не бива да използваме съчките… освен ако трябва да избираме между огъня и смъртта.
Отначало Отрядът потегли бързо, но скоро пътят стана стръмен и труден. На много места криволичещата нагоре пътека бе почти изчезнала, затрупана от купища рухнали камъни. Под огромните облаци нощта бе мъртвешки черна. Пронизващият вятър вдигаше вихрушки между скалите. Към полунощ се бяха изкатерили до коленете на величествените планини. Сега тясната пътека се виеше под отвесна скална стена отляво, над която, невидими в мрака, се извисяваха страховитите склонове на Карадрас; отдясно, където теренът изведнъж се спускаше в дълбока пропаст, тъмнееше мрачна бездна.
След едно изнурително изкачване по стръмно нагорнище, те спряха за миг. Фродо усети как нещо меко докосва лицето му. Протегна ръка и видя по ръкава си белезникави снежни парцали.
Продължиха. Но не след дълго снегът се усили, изпълни въздуха и налетя на вихрушки в очите на Фродо. Само на една-две крачки напред тъмните прегърбени фигури на Гандалф и Арагорн едва се виждаха.