Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Надявам се — отвърна Арагорн. — Но долавям чувство на бдителност и страх, каквото не съм усещал тук никога преди.
— Тогава да бъдем по-предпазливи — каза Гандалф. — Щом си водиш Скиталец, добре е да го слушаш, особено ако този Скиталец се казва Арагорн. Трябва да прекратим високите разговори, да почиваме кротко и да поставим стража.
Този ден бе ред на Сам пръв да застане на пост, но Арагорн се присъедини към него. Другите заспаха. Тишината ставаше все по-дълбока, докато и Сам я усети. Ясно се чуваше дишането на спящите. Свистенето на опашката на понито и редките помръдвания на копитата му се превърнаха в шумни звуци. Обгръщаше го мъртвешка тишина и над всичко висеше ясносиньо небе, през което слънцето се надигаше откъм изток. Далече на юг се появи тъмно петно и взе да расте, летейки на север като понесен от вятъра пушек.
— Какво е това, Бързоход? Не прилича на облак — прошепна Сам.
Арагорн не отговори, вглеждаше се напрегнато в небето, но не след дълго и Сам успя да различи какво приближава. Рояци бързолетящи птици се виеха, кръжаха и прекосяваха цялата област, сякаш търсеха нещо; неотклонно идеха все по-близо.
— Лягай долу и не мърдай! — изсъска Арагорн, събаряйки Сам под сянката на един зелен храст; внезапно цял рояк птици се бе откъснал от основното ято и летейки ниско, приближаваше право към хребета. На Сам му се стори, че са нещо като огромни гарвани. Когато прелитаха отгоре, бяха тъй плътно сгъстени, че тъмната им сянка ги следваше по земята; раздаде се самотен дрезгав грак.
Арагорн се надигна едва когато те изчезнаха далеч на север и запад и небето отново се изчисти. После изтича да събуди Гандалф.
— Рояци черни гарвани прелитат над цялата област между планините и Сивталаз, прелетяха и над Зелеников край — каза той. — Не са тукашни; това са свадоклюни от Ветроклин и страната Дун. Не знам какво ги води насам — може да бягат от някаква беда на юг, но мисля, че проучват областта. Високо в небето зърнах да летят и много ястреби. Смятам, че тази вечер трябва да продължим. Зелеников край вече не е здравословен за нас — той е под надзор.
— В такъв случай същото е вярно и за Портата на Червения рог — каза Гандалф. — Не мога да си представя как ще я прехвърлим, без да ни видят. Но ще мислим за това, като му дойде времето. Колкото до тръгването, веднага щом се смрачи — боя се, че тук си прав.
— За щастие огънят почти не пушеше и догоря, преди да дойдат свадоклюните — каза Арагорн. — Трябва да го затрупаме и повече да не го палим.
— И това пък ако е живот! — каза Пипин. Новината: никакъв огън и потегляне същата вечер, му бе съобщена веднага щом се събуди късно следобед. — Всичко само заради някакво си ято гарвани! За тая вечер се надявах на истинско хубаво похапване — нещо топло.
— Е, продължавай да се надяваш — каза Гандалф. — Занапред може да те чакат много неподозирани пиршества. Лично аз бих се радвал да изпуша една лула на спокойствие и да си посгрея краката. Обаче поне едно е сигурно: като отидем на юг, ще стане по-топло.
— Няма да се учудя, ако стане и жежко — промърмори Сам на Фродо. — Но започвам да мисля, че е крайно време да зърнем тая Огнена планина, пък и на пътя да му се види краят, тъй да се каже. Отначало мислех, че може да е тоя ми ти връх там, Червен рог ли беше, как ли, додето Гимли не се раздрънка. Голям устобол трябва да е езикът на джуджетата!
Картите не означаваха нищо за Сам, а разстоянията из тия странни земи изглеждаха толкова големи, че той съвсем бе изгубил сметката.
През целия ден Отрядът остана в прикритието. От време на време горе прелитаха черните птици, но когато пурпур изпълни залязващото слънце, те изчезнаха на юг. По мръкнало Отрядът потегли и като зави на югоизток, се насочи към Карадрас, който все още пламтеше бледо-червеникаво в далечината под сетните лъчи на изчезналото слънце. Небето тъмнееше и една по една изгряваха бледи звезди.
Водени от Арагорн, те налучкаха добра пътека. На Фродо му се стори, че това са останки от древен, широк и добре планиран път, водещ от Зелеников край към планинския проход. Пълната луна изгря над планините и хвърли бледа светлина, в която сенките на камъните бяха мастиленочерни. Много от тях, изглежда, бяха дялани, макар сега да лежаха разхвърляни и натрошени сред мрачни, пусти земи.
Настъпи пронизващо студеният час преди разсъмване; луната залязваше. Фродо погледна към небето. Внезапно видя или усети как тъмна сянка минава пред високите звезди, сякаш те за миг чезнеха и отново блесваха. Той потрепери.
— Видя ли нещо да минава над нас? — прошепна той на Гандалф, който бе на крачка пред него.