Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
В кухнята намери готварска печка, хладилник и почти нищо друго. Нямаше машина за миене на чинии, но нямаше и чинии, така че всичко беше наред. Почуди се дали не трябва да си купи кафеварка и да покани подполковника и жена му на кафе. Парадна униформа и медали. Моля гостите да си носят чаши и лъжички.
Тайсън се изпъна и на няколко пъти вдиша и издиша дълбоко. Слънцето вече бе залязло напълно и стаята се осветяваше само от уличните лампи, които през щорите изпъстряха стаята със светли и тъмни райета. Не му бяха дали телевизор, а той не си бе направил труда да си купи радио. Примитивен американски стил. Даде си сметка колко крехък и колко встрани от средния статистически стандарт е бил предишният му живот в приказното предградие на Ню Йорк.
Това обаче не беше чак домашен арест, припомни си Тайсън. Трябваше да бъде тук само от полунощ до шест часа сутринта. Можеше да вземе метрото до Манхатън и да вечеря там с някого. Можеше дори да отскочи с колата до Гардън Сити, където да отиде в клуба си или вкъщи и да включи климатичната инсталация, да гледа телевизия, или да скочи във ваната. Но той не желаеше да прави това. Искаше да остане тук, да се поти, да се отегчава, да бъде сам, да мисли, да страда и да стане твърд и суров.
— Твърд и суров — каза той на глас.
Тайсън довърши упражненията си и отново застана пред вентилатора на прозореца. Погледът му беше привлечен от някакво движение вън на улицата и той надникна през щорите. Видя, че по тясната уличка между редицата от къщи се приближава някаква фигура: жена в светъл панталон и тъмна горна дреха. Тя носеше по нещо в двете си ръце и четеше табелките на вратите. Спря се пред неговата къща, поколеба се, след това сви по пътечката към входа. Тайсън видя на светлината на входната лампа, че това е Керън Харпър, която носи в ръцете си сгънат чадър.
Видя я как опря чадъра на вратата му, след това процепа на пощенската му кутия се отвори и през него се показа сгънат хартиен плик с типичния за армията зеленикав цвят. Тайсън бързо се приближи до входната врата, коленичи и бутна плика обратно навън. Пликът се появи отново и Тайсън отново го бутна обратно, но този път срещна известна съпротива.
— Какво правите? — тихо се обади Керън Харпър. — Махнете се оттам.
— Това някаква сметка ли е? — попита той през процепа.
— Не се правете на идиот. Вземете го.
Той хвана плика и го издърпа от процепа на пощенската кутия. Изправи се и отвори вратата, при което чадърът падна в краката му. Той погледна напред и видя, че Керън Харпър вече е стигнала до средата на пътечката, водеща към улицата. Той вдигна чадъра, забеляза, че на него има етикет на гарнизонната лавка и го хвърли в дневната. После затвори вратата и я последва, продължавайки да държи плика в ръка. Настигна я когато завиваше по улицата. Те мълчаливо продължиха да вървят рамо до рамо.
— По-добре си сложете някакви дрехи, ако възнамерявате да вървите с мен — каза най-накрая тя.
— Горещо е. Какво има в този плик?
— Като го отворите ще видите. Кога ще си поставите телефон?
— Когато реша, че има на кого да се обадя.
— Казано ви бе да си поставите телефон, за да улеснявате работата на следствието.
— Имам телефони в Гардън Сити, Саг Харбър и в апартамента, който съм наел в Манхатън. Не мисля, че мога да си позволя да плащам още един при тази заплата.
— Вярно е, че никой не може да ви нареди да сложите телефон в жилището си, но така ще бъде по-удобно за всички, включително за вас и за семейството ви.
— Ще помисля за това. Хайде да се върнем. Ще ви черпя една бира.
— Трябва да работя.
— Искам да обсъдим предложението ви да дам показания.
— Добре — каза тя, забавяйки крачките си. — Но не можем да говорим в жилището ви.
— Ще си сложа някакви дрехи и ще се поразходим. Елате да видите квартирата ми.
Тя се поколеба, после го последва по обратния път към къщата. Той я покани да влезе и запали настолната лампа до дивана. Огледа я на светло и забеляза, че е облечена с обикновена синя блуза с къс ръкав и светли панталони. Обута беше с бели маратонки.
Керън Харпър на няколко пъти погледна към него, като приковаваше поглед към очите му и внимаваше да не го отклонява надолу към почти голото му тяло.
Тайсън реши, че тя изглежда доста добре в цивилни дрехи. Забеляза и че всъщност е по-слаба, отколкото изглеждаше с униформата — имаше по-малък бюст, по-тесен ханш, и по-силни и издължени крайници.
— Не е лошо за офицер и джентълмен — каза той, показвайки стаята с широк жест. — Мисля, че й липсва огледало, за да изглежда по-просторна. Тя не отговори и го погледна малко особено.
— А, да. Страхувате се от скрити микрофони, а не от хлебарки естествено — каза той и се усмихна. — Бен Тайсън вече помъдрява. Тази сутрин докарах тук частна фирма по охрана, и те ме увериха, че помещенията са чисти. Струваше ми доста пари. Щях да съм доволен, ако бяха намерили нещо. Тогава щяхте да видите как цялата работа щеше да гръмне във вестниците.