Бялата ръкавица

— Непоправима кокетка! Мисля, че ти харесваш Уолтър — и само толкова. Ах, Лора! Ти не знаеш какво значи да обичаш!

— Но въпреки това аз не…

— Господарке Мериън! — извика един прислужник, като надникна в стаята. — Сър Мармадюк е вече на коня, Чакат само вас и госпожица Лора!

Като каза това, човекът се оттегли.

— Лора — пошепна Мериън, като излизаха от стаята, — нито дума за това, което знаеш — никому! Обещай ми и може би ще ти доставя удоволствието, за което ме помоли.

Докато траеше разговорът на двете братовчедки, двамата мъже, за които главно ставаше дума, водеха горе-долу същия разговор.

Това ставаше във всекидневната на Скарт. Двамата разговаряха прави, облечени в костюми за езда — не военни, но само с ботуши и шпори, — по дрехите им имаше някои неща, които показваха, че отиват на лов със соколи.

Прекрасен ловен сокол със закачулена глава, кацнал на облегалото на един стол, потвърждаваше тяхното намерение, а ръкавиците на ръцете им и касторените шапки, които държаха, говореха, че и те като двете дами очакваха всеки миг да ги повикат за тръгване.

Скарт по стар навик се разхождаше из стаята, а корнетът го наблюдавате внимателно, сякаш бе поискал съвет от своя началник и очакваше да го чуе.

— И така, мой весели корнете — каза Скарт, обръщайки се към своя подчинен по обикновения си шеговит начин, — ти си решил да я попиташ пак?

— Да, ей богу! Така е — ако вие одобрите.

— О! Но тук моето одобрение не е нужно. Това не е служебен въпрос. Ти можеш да правиш предложения на всяка жена в графството — какво ме интересува. По двадесет предложения на всяка, ако щеш.

 — Но аз се нуждая от съвета ви, капитане. Представете си, че за втори път ми откаже!

— Е, това ще бъде неприятно — особено като живееш под един покрив и ядеш на една трапеза с нея. А още по-неприятно ще бъде, след като тя вече веднъж ти е отказала.

— Но това не беше истинско предложение. Аз й го направих преждевременно. Оттогава се случиха доста неща, които ми дават надежда. Този път по-добре ще го приеме — ако я разбирам право.

— Значи ти все пак не си съвсем сигурен в нея?

— Ами не съвсем.

— Не мислиш ли, че ще е по-добре да поотложиш предложението си, докато си съвсем сигурен, че ще получиш утвърдителен отговор?

— Но има един начин да се уверя. Тъкмо по това искам да ме посъветвате.

— Нека чуя твоя „начин“ тогава.

— Вижте, капитане, макар че момичето е племенница на сър Мармадюк, тя го обича не по-малко от собствената му дъщеря. Според мене тя не държи на младежа — освен като на братовчед. Отношенията помежду им са като на брат и сестра, понеже тя си няма собствен брат. Израснали са заедно — това е всичко.

— Не мога да не се възхитя от проницателността ви, корнет Стъбс. — Проницателност беше тъкмо качеството, което липсваше на корнета, иначе той непременно щеше да забележи ироничния тон, с който му беше направен комплиментът.

— О! Аз съвсем ме се страхувам от него!