Времето на близнаците
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времето на близнаците». Краткое содержание книги:
Кризания — красивата и отдадена на Паладин свещенослужителка, се опитва да използва вярата си, за да го разубеди. Тя остава сляпа за мрачните му намерения. Постепенно той я оплита в своя коварен капан.
Предупреден за замисъла на Рейстлин, обезумелият Карамон се връща назад във времето в обречения град Истар, в дните преди Катаклизма. Там, заедно с кендера Тасълхоф, той ще се опита да спаси душата на своя брат-близнак.
Денубис ахна. Най-забележителният елфически свещеник, който преди години се беше опитал да спре Кварат в домогването му към властта. Но Кварат беше твърде силен. Срещна и подкрепата на могъщи съюзници. Посланието на Лоралон за помирение и сговор не бяха оценени. Тогава старият свещеник се върна покрусен при народа си в чудните земи на Силванести, които обичаше с цялото си сърце и се закле никога повече да не стъпи в Истар.
Какво правеше той тук?
— Н-несъмнено вие търсите Царя-жрец? — заекна Денубис. — Аз ще…
— Търся един-единствен човек в Храма и това сте вие — каза Лоралон. — Хайде, да вървим. Чака ни дълъг път.
— Път! — повтори Денубис замаяно, питайки се дали не полудява. — Това е невъзможно. Не съм напускал Истар, откакто дойдох тук преди тридесет години…
— Да вървим, Денубис — рече Лоралон кротко.
— Къде? Как? Не разбирам… — извика свещеникът. Лоралон стоеше в средата на тихата, слънчева стая и го наблюдаваше с все същия израз на дълбока, неизразима печал. Елфът протегна ръка към медальона, който носеше на врата си.
Сетне Денубис разбра. Паладин изпрати на своя служител видение. Той надникна в бъдещето, пребледня от ужас и поклати глава.
— Не — прошепна Денубис. — Това е твърде страшно.
— Не всичко е решено окончателно. Везните са се наклонили на една страна, но все още запазват равновесието си. Това пътуване може да трае кратко или невъобразимо дълго. Ела, Денубис, ти вече не си нужен тук.
Великият елфически свещеник протегна ръка. Денубис бе осенен от някакъв покой и проникновение, каквито не бе познал дори в присъствието на Царя-жрец. Той наведе почтително глава, протегна ръка и хвана ръката на Лоралон. И в този момент не можа да сдържи сълзите си…
Кризания седеше в пищната зала за аудиенции на Царя-жрец, свила тихо ръце в скута си, с пребледняло, но спокойно лице. Ако някой я погледнеше случайно, никога не би отгатнал каква буря бушуваше в душата й. Никой, освен човекът, който влезе незабелязано в залата и сега я наблюдаваше от една сенчеста ниша.
Докато седеше там, заслушана в мелодичния глас на Царя-жрец и го чуваше да обсъжда важни държавни дела с едни свои сановниците или да разнищва големите загадки на Вселената с други висши служители, Кризания почти се изчерви, като се помисли как изобщо й е хрумнало да го занимава с дребните си въпроси.
В ума й прозвучаха думите на Елистан: „Не се обръщай към другите за съвет. Надникни в собственото си сърце и се опри на вярата си. И ще видиш, че ще намериш отговора или пък ще откриеш, че боговете са го запазили за себе си, а не за хората.“
Затова сега Кризания седеше, потънала в мислите си и ровеше в сърцето си. Но, за съжаление, душевният покой, който търсеше, все й се изплъзваше. Може би просто нямаше отговори за нейните въпроси, реши тя изведнъж. И сетне почувства нечия ръка на рамото си. Младата жрица трепна и вдигна глава.
— Има отговори на въпросите ти, Преподобна дъще — каза един познат глас, който я стъписа и скова от изумление, — има отговори, но ти отказваш да ги чуеш.
Гласът й беше наистина познат, но забуленото от качулката лице оставаше неузнаваемо. Сякаш беше виждала ръката, която бе на рамото й. Широкият черен ръкав около нея накара сърцето й да прималее. Но върху мантията му ги нямаше сребърните руни, които той носеше. Тя още веднъж се вгледа в лицето. Но видя само блясъка на скрити очи, бледа кожа… след това ръката се отдръпна от рамото й, протегна се нагоре и дръпна наполовина качулката.
В началото Кризания почувства горчиво разочарование. Очите на младия мъж не бяха златисти, нито пък имаха формата на пясъчните часовници, превърнали се в негов символ. Кожата му не беше със златен оттенък, нито пък лицето му бе изпито и болнаво. Този мъж наистина имаше блед вид, но като че ли придобит от дългите часове, прекарани с книгите. Иначе изглеждаше съвсем здрав и дори можеше да бъде наречен красив, ако не беше маската на злъчен цинизъм, която носеше. Очите му бяха кафяви, ясни и студени като стъкло, отразяваха всичко, каквото виждаха и не разкриваха нищо. Тялото му беше слабо, но силно. Под черната, неукрасена мантия се очертаваха добре оформени рамене, които нямаха нищо общо с приведената, разнебитена фигура на мага. Мъжът й се усмихна и тънките му устни леко се раздалечиха.
— Това си ти! — прошепна Кризания и скочи от стола си.
Човекът с черната мантия сложи отново ръка върху рамото й и с лек натиск я накара да седне отново.
— Моля, останете на стола си, Преподобна дъще — каза той. — Аз ще седна до вас. Тук е тихо и ще можем да поговорим, без да ни прекъсват. — Извръщайки се, младият мъж направи изящен жест с ръката си и един стол от отсрещния край на залата неочаквано се озова до него. Кризания ахна тихо и се огледа. Но дори и някой да бе забелязал това, се беше престорил, че нищо не се е случило. Когато младата жрица насочи отново вниманието си към мага, който я наблюдаваше развеселен, тя почувства да я облива някаква топлина.