Времето на близнаците
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времето на близнаците». Краткое содержание книги:
Кризания — красивата и отдадена на Паладин свещенослужителка, се опитва да използва вярата си, за да го разубеди. Тя остава сляпа за мрачните му намерения. Постепенно той я оплита в своя коварен капан.
Предупреден за замисъла на Рейстлин, обезумелият Карамон се връща назад във времето в обречения град Истар, в дните преди Катаклизма. Там, заедно с кендера Тасълхоф, той ще се опита да спаси душата на своя брат-близнак.
— Независимо дали обществото ги иска или не — промърмори Кризания, но Денубис пренебрегна думите й.
— Тя изкоренява злото — продължи той и изведнъж в ума му долетя неканена историята за лорд Сот. Свещеникът побърза да я пропъди, но тъй или иначе защитната му реч бе прекъсната и макар да направи един неуверен опит да продължи, беше вече твърде късно.
— И успя ли? — питаше го Кризания. — Изкоренява ли наистина злото? Не сме ли по-скоро като деца, изоставени в тъмна къща, които палят свещ след свещ, за да прогонят мрака. Ние не разбираме, че този мрак има определена цел, макар да не можем да я проумеем. И така в ужаса си запалваме къщата!
Денубис премигна, не успявайки да вникне в смисъла на думите й. Но Кризания продължи и докато говореше, ставаше все по-неспокойна. Свещеникът осъзна, че тя бе потискала всичко това в себе си седмици наред.
— Ние не помагаме на заблудилите се да намерят пътя си отново! Обръщаме им гръб, наричайки ги недостойни или просто се отърваваме от тях! Знаеш ли — в този момент тя погледна Денубис право в очите, — че Кварат е предложил светът да бъде избавен от расата на великаните-човекоядци?
— Но, скъпа моя, великаните-човекоядци в края на краищата са ужасни и низки създания… — възрази вяло Денубис.
— Създадени от боговете точно като нас — каза Кризания. — Имаме ли право ние, с нашите несъвършени умове, които не могат да вникнат в големия замисъл на нещата, да унищожаваме нещо, което са създали боговете?
— Дори и паяците ли? — попита Денубис отнесено, но сетне видя раздразнението й и се усмихна. Няма значение. Просто бръщолевене на един стар човек.
— Дойдох тук с убеждението, че Църквата въплъщава всичко добро и истинско, но сега аз… аз… — тя отпусна глава в ръцете си.
Денубис почувства в сърцето си почти същата болка, която терзаеше ума му. Той протегна трепереща ръка и помилва гладките й синьо-черни коси, утешавайки я, както би утешавал неродената си дъщеря.
— Не се срамувай от въпросите си, дете мое — рече свещеникът, опитвайки се да забрави, че самият той се беше срамувал от своите. — Иди и поговори с Царя-жрец. Той ще разсее съмненията ти. Неговата мъдрост е много по-голяма от моята.
Кризания вдигна очи с надежда.
— Мислиш ли…
— Разбира се — усмихна се Денубис. — Срещни се с него още довечера, скъпа моя. Той ще приема посетители по това време. И не се страхувай. Подобни въпроси не предизвикват гнева му.
— Много добре — каза с решителен израз на лицето Кризания. — Прав си. Глупаво беше от моя страна да се боря с това сама, без да потърся помощ. Ще разговарям с Царя-жрец. Несъмнено той може да превърне тъмнината в ума ми в светлина.
Денубис се усмихна и се изправи заедно с Кризания. Тя се наведе импулсивно напред и го целуна нежно по бузата.
— Благодаря ти, приятелю — каза младата жрица. — Сега те оставям, за да се върнеш към работата си.
Докато я гледаше как се отдалечава в тихата слънчева стая, Денубис бе обзет от внезапна, необяснима печал и след това от силен страх. Като че ли той стоеше на някакво ясно, светло място, наблюдавайки как тя навлиза в някакъв огромен, ужасяващ мрак. Светлината около него ставаше все по-ярка, а тъмнината около нея все по-страховита и по-непрогледна.
Объркан, Денубис вдигна ръце към очите си. Светлината беше истинска! Тя струеше в залата и го обливаше в сияние, толкова възхитително и прекрасно, че не можеше да задържи погледа си върху него. Светлината пронизваше мозъка му, болката в главата му беше непоносима. И въпреки това, мислеше си той отчаяно, аз трябва да предупредя Кризания, трябва да я спра…
Светлината го погълна и изпълни душата му с бляскаво великолепие. Сетне изведнъж изчезна. Той отново стоеше в огряната от слънцето стая. Но не беше сам. Премигна, за да даде възможност на очите си да свикнат с промяната, огледа се и видя недалеч от себе си един елф, който го наблюдаваше хладно. Елфът беше стар, оплешивял, с внушителна и добросъвестно подрязана бяла брада.
Носеше дълга бяла мантия, а на врата му висеше медальонът на Паладин. Лицето му излъчваше тъга, толкова силна тъга, че Денубис се трогна до сълзи, макар да нямаше представа защо.
— Извинете ме — каза той дрезгаво. Докосвайки главата си с ръка, той изведнъж разбра, че болката е изчезнала. — Н-не ви видях да влизате. Мога ли да ви помогна? Търсите ли някого?
— Не, вече намерих онзи, когото търсех — отвърна елфът спокойно, но все още с тъга на лицето, — ако вие сте Денубис.
— Аз съм Денубис — потвърди свещеникът озадачен. — И прощавайте, но не мога да си спомня…
— Името ми е Лоралон — рече елфът.