Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Всеки момент — Глокта присви очи. — Дотогава продължаваме да се бием.
— Но защо? — гласът на Висбрук беше изтънял като на момиче. — С каква цел? Задачата ни е непосилна! Напълно безсмислена! Защо, мамка му?
— Защо. Винаги това защо. Започва да ми омръзва този въпрос. Ако си мислите, че знам какво става в главата на архилектора, значи сте по-голям глупак, отколкото предполагах. — Замислен, Глокта прокара език по венците си. — За едно сте прав обаче. Външната стена може да падне всеки момент. Трябва да подготвим оттеглянето си зад стените на централната част на града.
— Но… ако се откажем от покрайнините, губим доковете! Край на доставките на продоволствие! Дори да пристигнат, подкрепленията няма да могат да дойдат до нас! Какво стана с прекрасната ви реч, началник? Стените на централната част са прекалено дълги и твърде слаби, нали така казахте? Ако падне външната стена, сме загубени, нали? Или трябва да сразим Гуркул на външната стена, или няма да има никакъв смисъл да продължаваме, така казахте! Загубим ли доковете… няма измъкване оттук!
Ех, мили мой пухкав генерале, нима не си разбрал? Измъкването от Дагоска никога не е съществувало като възможност.
Глокта се усмихна и разкри пред Висбрук дупките във венците си.
— Когато се провали един план, пробваме друг. Както вие самият така добре го обрисувахте, положението ни е отчайващо. Повярвайте ми, предпочитам императорът просто да се откаже и да си замине, но не мисля, че можем да разчитаме на подобен развой на събитията, не смятате ли? Предайте заповедта ми на Коска и Кадия — довечера всички цивилни да бъдат евакуирани в централната част на града. Може да ни се наложи светкавично отстъпление. Така поне няма да куцам дълго до предните линии на отбраната.
— Централната част на Дагоска не може да побере толкова много народ! Хората ще трябва да лежат по улиците!
По-добре, отколкото да лежат в гробовете си, мисля аз.
— Ще спят по площадите, в коридорите!
И пак е за предпочитане, отколкото в земята.
— В гетото живеят хиляди!
— Значи колкото по-бързо започнете евакуацията, толкова по-добре.
Глокта почти залитна назад, докато прекрачваше прага. Жегата вътре беше непоносима, а вонята на пот и изгорено месо заседна в гърлото му.
Изтри с опакото на треперещата си ръка потеклите сълзи от очите си и примижа в мрака. Постепенно различи трите тъмни очертания на практиците. Стояха един до друг, а маскираните им лица грееха с идващата отдолу светлина, чийто източник бяха нажежените до оранжево въглища в мангала. Блеснали скули и чела и дълбоки сенки около тях. Същински дяволи от ада.
Ризата на Витари беше подгизнала от пот и залепнала за раменете й. Сбърченото й от злоба лице имаше зловещ вид. Северард беше гол до кръста, задъхваше се зад маската, а дългата му коса висеше на фитили покрай лицето му. Фрост беше толкова мокър, все едно беше стоял с часове на дъжд. По бледата му кожа се стичаха едри капки пот, а мускулите на челюстите му бяха силно напрегнати. Единственият присъстващ в стаята, който сякаш не забелязваше горещината, беше Шикел. Витари допря нажеженото желязо до гърдите й и то потъна със съскане в плътта на девойката, но това не можа да помрачи огромното задоволство, изписано на усмихнатото й лице. Сякаш това е най-щастливият ден в живота й.
Връхлетян от спомена за собственото си жигосване, Глокта преглътна мъчително. Спомни си как ги умоляваше да спрат, как бръщолевеше несвързано, когато му показаха желязото. Спомни си усещането от допира на метала до кожата. Толкова нажежено, че го чувстваш студено. Ушите му се бяха проглушили от собствените му писъци. Споменът за вонята на изгорялата му плът беше като жив. Сякаш носът му все още беше пълен с нея. Първо го изпитваш върху себе си, после го прилагаш на други, а накрая просто заповядваш да бъде направено. Така става в живота. Повдигна схванатите си рамене и провлачи крак към тримата практици.
— Резултати? — изграчи дрезгаво.
Северард се изправи и пъшкайки, изпъна гръб. Изтри потта от челото си и изтръска ръка върху мърлявия под.
— Не знам за нея, но аз определено съм на път да се пречупя — отвърна той.
— Доникъде не стигаме така! — кресна Витари и захвърли черното желязо в мангала. Върхът му се заби във въглените с облак от искри. — Опитахме с остриета, опитахме с чукове, опитахме вода, огън. И дума не обелва. Шибаната кучка е като камък.
— По-мека е от камък — изсъска Северард, — но не е като нас. — Той взе нож от масата и поднесе обагреното в оранжев блясък острие към тънката ръка на Шикел. Наведе се и остави дълбока резка в предмишницата на девойката. Лицето й дори не потрепна. Блестящата червена вътрешност на раната зейна широко. Северард пъхна пръст в нея и го завъртя. Шикел с нищо не показа, че изпитва болка. Той извади пръста си от раната, вдигна го пред очите си и го потърка в палеца си. — Дори не е мокро — отбеляза практикът, — все едно режеш едноседмичен труп.