Убийствен бизнес
- Автор: Кенеди Дъглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Добрев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствен бизнес». Краткое содержание книги:
— А ти? Ти много ли ходеше насам-натам?
Тя, без да иска покри устата си с ръка.
— Малко — призна. — Съжалявам.
Питиетата пристигнаха. Не вдигнахме наздравица. Тя отпи голяма глътка от мартинито си, очите й запремигваха бързо, когато усети въздействието на алкохола. Завиждах й за това усещане.
— Искам да знаеш нещо — продължи тя, — и трябва да ми повярваш — това не е започнало, преди да се разделим.
— Добре — кимнах.
— Адски ти бях ядосана.
— А сега?
— Не знам.
— Липсваш ми. Не мога да ти кажа колко ми липсваш…
— Предпочитам да не чувам това.
— Беше една тъпа, пиянска грешка.
— Това не я извинява…
— Не се опитвам да се извинявам.
— Не беше само това, че ми изневери. Отблъсна ме. Аз исках да ти помогна. Ти ме намрази заради това.
— Никога не съм те мразил.
— Не искаше дете от мен.
Това ме закова на място.
— Просто бях уплашен.
— Защо не го каза?
— Защото… се страхувах да си призная, че съм уплашен.
— Наистина никога не можеше да разговаряш с мен, нали? Особено когато ставаше дума за големи неща. Никога не показваше слабост, страх.
— Не, не можех. И сега знам, че е трябвало да ти кажа много неща.
— Аз — също. Все ги избягвахме…
— Всичко — съгласих се аз. — И аз наистина съжалявам…
— Аз също съжалявам заради това как се обърнаха нещата.
Тя отпи голяма глътка от мартинито си, пресушавайки половината чаша.
— Както и да е…
Покрих ръката й със своята.
— Върни се — прошепнах.
Тя си издърпа ръката.
— Вчера говорих с адвокат — съобщи ми.
— Разбирам.
— Всичко ще мине много бързо, освен ако ти не се противопоставиш на развода.
Погледнах към чашата си.
— Наистина ли искаш да приключим с всичко?
— Така мисля.
— Мислиш?
— Да, мисля.
— Ако не си сигурна…
Тя си погледна часовника.
— Нед, не сега.
— Просто… наистина ми е трудно, Лизи. Просто искам…
— Трябва да тръгвам — прекъсна ме тя.
— Може ли да се видим като се върнеш?
Тя стана.
— Не знам. И на мен ми е трудно.
Стисна ми бързо ръката и се стрелна навън — преди да успеем да си кажем още нещо.
Исках да хукна след нея, но знаех, че това не е добра идея. Така че си наложих да остана на мястото си, вперил поглед в недопитото мартини на Лизи. Посегнах към него, вдигнах го близо до устните си, но после го оставих. Не се чувствах добродетелен. Само депресиран. Поисках сметката. Осемнадесет кинта за едно мартини и минерална вода. Исусе! Неохотно оставих една двайсетачка на масата. И излязох.
Изведнъж келнерът излезе от ресторанта, понесъл моята банкнота от двадесет долара.
— Сър — каза той, пъхайки парите в ръката ми, — вашата гостенка се погрижи за сметката на излизане.
Гърлото ми се стегна. Премигнах и усетих сълзи.
— Благодаря — отговорих му.
Тръгнах обратно към мансардата. Не знаех какво да правя и гледах телевизия. Но не можех да се концентрирам върху екрана. Лизи и Балантайн. Лизи и Питър Бъкли. Лизи и шибаният Джери Шуберт. Несъмнено именно на него му беше хрумнала гениалната идея да наеме Мосман & Кийтинг да се грижат за пъблик рилейшънс на Балантайн. Сигурен съм, че е поискал Лизи Хауърд лично да поеме работата. След като впримчи мен, сега щеше да привлече и нея в своята постоянно разширяващата се паяжина — за да бъде наистина сигурен, че няма къде да мърдам.
Опитах се да поспя. Около четири сутринта — след часове взиране в тавана — вече бях решил какво да правя. Това беше игра вабанк, но трябваше да опитам. Станах от леглото. Взех си душ, излязох от мансардата и тръгнах към Двадесета улица, после се насочих към Осмо авеню. Беше четири и четиридесет и пет. Имах да убия повече от половин час и седнах в едно кафене, където изпих около три пинти гъсто черно ямайско кафе. Не преставах да си мисля, че несъмнено именно сега е моментът да пропуша отново — но все пак успях да устоя на изкушението.
После, малко след пет и петнайсет, изминах половин пряка на запад по Двадесета, застанах срещу една добре поддържана тухлена къща и зачаках.
В пет и двайсет един дълъг черен линкълн спря пред Двадесета улица номер двеста тридесет и четири. Пет минути по-късно Лизи излезе от апартамента на Йан и Джина. Докато вървеше към колата, тя вдигна поглед и ме видя да пресичам улицата и да се приближавам към нея. Най-напред като че ли не можеше да повярва на очите си, после на лицето й се изписа слисване.