Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Добър ден — казах смело. — Не исках да ви прекъсвам.
— Как... как... как? — заекна първият, а вторият стисна здраво шпагата и ме зяпна нерешително.
— Шпагата не е ли малко екзотично оръжие за двайсети век? — попитах озадачено. — Какво ще правите, ако се появи някой с граната? Или с картечница?
— Тук не се появяват често хора — каза онзи с шпагата и се усмихна притеснено. — Шпагата е по-скоро традиционно оръжие, което... — Той поклати глава, сякаш за да проясни мислите си, и се изпъна в цял ръст. — Паролата?
Погледнах дланта си.
— Nam quod in iuventus non discitur, in matura aetate nescitur*.
* Онова, което не си научил в младостта си, няма да ти е известно и като остарееш (лат.). — Бел. ред.
— Точно така — каза онзи, който все още седеше на стълбите. — Но откъде идвате, ако мога да попитам?
— От Кралската съдебна палата. Има един много пряк път. Ако се удаде удобен случай, някой ден мога да ви го покажа. Но сега имам много важна среща с Лукас Монтроуз.
— Монтроуз? Не знам дали днес въобще е тук, в сградата — каза онзи с шпагата.
Другият добави:
— Ще ви придружим до горе, госпожице, но преди това трябва да ни се представите. За протокола.
Казах първото име, което ми дойде наум. И може би малко прибързах.
— Вайълет Пърпълплъм*? — повтори онзи с шпагата невярващо, докато другият зяпаше краката ми.
* Игра на думи (от англ. violet, purple и plum са все нюанси на лилавия цвят). Ако трябва да се преведе, е нещо подобно на Теменужка Тъмновиолетова, което име буди съмнение у часовите. — Бел. ред.
Вероятно дължината на полата от училищната ми униформа не съответстваше съвсем на модата от 1956 година. Все едно, ще му се наложи да го преживее.
— Да — казах леко агресивно, защото се ядосах на самата себе си. — Това не е повод за ехидни усмивки. Не всеки може да се казва Смит или Милър. А сега може ли да продължим?
Двамата мъже се спречкаха за кратко кой да ме придружи до горе, но после онзи с шпагата отстъпи и отново се разположи удобно върху стъпалата. Докато вървяхме, другият искаше да знае дали вече съм била тук. Отговорих, че вече няколко пъти съм идвала, описах колко е красива драконовата зала и обясних, че половината ми семейство са членове на ложата и тогава изведнъж мъжът реши, че си спомня да ме е виждал на последното градинско увеселение.
— Вие бяхте момичето, което сипваше лимонадата, нали? Заедно с лейди Гейнсли.
— Ъъъ... да, точно така — отвърнах и в следващия момент вече бяхме потънали в изключително забавен разговор за градинското увеселение, розите и хора, които не познавах. (Но това не ме спря да изкажа мнението си за смешната шапка на госпожа Ламот и относно факта, че точно господин Мейсън се бе хванал с една от секретарките, пфу, срамота!)
Когато минахме покрай първите прозорци, с любопитство погледнах навън — всичко ми изглеждаше много познато. Но да знам, че градът, извън стените на Темпъл, има съвсем друг облик, не като в моето време, беше някак си странно. Сякаш на мига трябваше да хукна навън и да го разгледам, за да повярвам.
На първия етаж пазителят почука на една врата. Прочетох името на дядо ми на една табелка и ме заля вълна на гордост. Действително бях успяла!
— Госпожица Пърпълплъм търси господин Монтроуз — каза пазителят през открехнатата врата.
— Благодаря ви, че ме доведохте — казах, докато се провирах покрай него в кабинета. — Ще се видим на следващото градинско увеселение.
— Да, вече нямам търпение — отвърна той, но аз вече затварях вратата под носа му.
Триумфиращо се обърнах.
— Е, сега какво ще кажеш?
— Госпожице... ъъъ... Пърпълплъм? — Мъжът зад бюрото ме гледаше ококорено.
Той определено не бе дядо ми и аз на свой ред го зяпнах уплашено. Беше много млад, почти момче, с кръгло лице и светли, дружелюбни очи, които ми се сториха твърде познати.
— Господин Джордж? — попитах невярващо.
— Познаваме ли се? — Младият мъж се беше надигнал.
— Да, разбира се. Запознахме се на последното градинско увеселение — казах, заеквайки, докато мислите се прескачаха в главата ми. — Аз бях тази с лимонадата, която... Къде е дя... Лукас? Не е ли споменавал, че днес имаме среща?
— Аз съм неговият асистент, но отскоро — смотолеви господин Джордж притеснено. — И нищо не ми е казвал за вашата среща. Но той всеки момент трябва да се върне. Искате ли да седнете, докато го чакате, госпожице ъъъ...