Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Другарят си е другар — казва ми после трогнато Карл Брил.
— Въпрос на чест! Но какво стана с касиерката?
— Какво да се прави? — отвръща Карл. — Знаете как се чувствува понякога човек вечер! Но отде да зная, че тази мърша ще се раздрънка! Няма да ходя вече там. А вие, драги приятелю… изберете си каквото желаете. — Той посочва кожите. — Чифт обувки по мярка, първо качество, като подарък… Каквото искате: черен, кафяв, жълт бокс, лак, велур… Сам ще ви ги направя…
— Лак! — отвръщам аз.
Връщам се в къщи и виждам една тъмна фигура на двора. Това наистина е старият Кнопф, който току-що е дошъл преди мене и, сякаш не е обявен вече за мъртъв, се приготвя да оскверни обелиска.
— Господин фелдфебел — казвам аз и го хващам под ръка. — За вашите детински прояви сега си имате собствен надгробен камък. Използувайте него!
Завеждам го при надгробния камък, който той купи, и чакам пред къщната врата, за да не използува все пак обелиска.
Кнопф вперва очи в мене.
— Моя собствен камък? Вие не сте с всичкия си. Колко струва той сега?
— Девет милиарда според курса на долара тази вечер.
— И аз да пикая на него?
Очите на Кнопф блуждаят няколко секунди… след това, мърморейки, той се заклатушква към дома си. Това, което никой не можа да направи, го извърши простото понятие за собственост! Фелдфебелът използува собствения си клозет. Нека някой да ми говори сега за комунизъм! Собствеността създава усет за ред!
Стоя още известно време и размишлявам върху това, че на природата са били нужни милиони години, за да се стигне от амебата, през рибата, жабата, гръбначните животни и маймуната до стария Кнопф — едно същество, претъпкано с физически и химически чудеса, с кръвообращение, отличаващо се с най-висша гениалност, със сърдечна машина, пред която човек може само да благоговее, с черен дроб и два бъбрека, пред които фабриките на ИГ Фарбениндустри са смешни паянтови работилници — и всичко това, това грижливо усъвършенствувано от милиони години чудно творение, наречено действуващ фелдфебел Кнопф, е създадено само за да може за късо време да изтезава на земята клетите селски младежи, а след това с една умерена държавна пенсия да го удари на пиянство! По някой път бог наистина хаби много труд за нищо!
Клатейки глава, светвам лампата в стаята си и се заглеждам в огледалото. Ето още едно чудно творение на природата, което също не знае какво да прави със себе си. Загасвам лампата и се събличам в тъмното.
XXIII
По алеята една млада дама се задава срещу мен. Днес е неделя и аз вече я видях сутринта в черквата. Тя е в светлосив костюм, който й стои добре, с малка филцова шапка, със сиви велурени обуща, казва се Женевиев Терховен и ми е странно чужда.
Тя беше с майка си в черквата. Аз я видях, а също Бодендик и Вернике, който се разтапя от удоволствие поради успеха си. Обиколих градината и не се надявах вече, а сега неочаквано Изабела идва сама по алеята, която е почти оголяла. Спирам се. Тя идва насреща — тънка, лека и елегантна, и с нея изведнъж се връща целият ми копнеж, небето и собствената ми кръв. Не мога да говоря. Зная от Вернике, че е здрава, че сенките са разпръснати и сам чувствувам това; тя изведнъж е тук, но по-иначе отколкото някога, сега тя цялата е тук, нищо от болестта й вече не стои между нас, любовта блика свободно от моите ръце и очи, и някакво замайване се изкачва по кръвоносните ми съдове към мозъка, като безшумна вихрушка. Тя ме поглежда.
— Изабела — казвам аз.
Тя пак ме поглежда и между веждите й се появява една тясна гънка.
— Моля? — пита тя.
Не разбирам веднага. Мисля, че трябва да й припомня.
— Изабела — повтарям аз. — Не ме ли познаваш? Аз съм Рудолф.
— Рудолф? Рудолф… какво обичате, моля? Взирам се втренчено в нея.
— Ние често сме разговаряли заедно — казвам аз. Изабела кима.
— Да, аз бях дълго тук. Много неща съм забравила. Извинете, вие също отдавна ли живеете тук?
— Аз? Та аз никога не съм живял тук горе! Аз само свирех на органа. А след това…
— На органа, да — отвръща учтиво Женевиев Терховен. — В параклиса. Да, спомням си. Извинете, че в момента бях забравила. Вие свирехте доста хубаво. Много ви благодаря.
Стоя като идиот. Не разбирам защо не си отивам. Женевиев явно също не разбира.
— Извинете — казва тя. — Имам още много работа; скоро ще замина.
— Скоро ще заминете?
— Да — отвръща учудено Изабела.
— И нищо ли не си спомняте? Не си с спомняте за имената, които през нощта изчезват, и за цветята, които имат гласове?
Изабела свива рамене, без да разбира.
— Стихове — заявява усмихнато тя. — Винаги съм ги обичала. Но толкова много ги има! Човек не може да си спомни всичките.