Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Луд ли сте? — съскам аз. — Искате да увиснете на въжето за убийство ли?
— Ще те науча как се спи с жена ми! — задъхва се Вацек. — Кръв ще се лее!
Сега най-сетне разбирам. I — Вацек! — викам аз. — Вие осъждате на смърт един невинен човек!
— Лайно! Ще ти прережа гръкляна!
Ние препускаме около обелиска. Не ми идва на ум да викам за помощ; всичко става много бързо: и кой би могъл да ми помогне?
— Излъгали са ви! — викам задавено на Вацек. — Какво ме интересува вашата жена?
— Ти спиш с нея, сатана такъв!
Продължаваме гонитбата, обикаляме обелиска — ту отдясно, ту отляво. Вацек с ботушите си е по-тромав от мене. „Дявол да го вземе! — мисля аз. — Къде ли е Георг? Ще ме заколят тук заради него, а той седи в стаята си с Лиза.“ — Питайте жена си, бе идиот! — задъхвам се аз.
— Ще те заколя.
Озъртам се за някакво оръжие. Не виждам нищо. Докато успея да вдигна някой малък надгробен камък, Вацек отдавна ще ми е прерязал гърлото. Изведнъж съглеждам, че на долната дъска на прозореца блести къс мрамор, голям колкото юмрук. Грабвам го, танцувайки около обелиска, и го запокитвам по главата на Вацек. Улучвам го отляво. Веднага над окото му потича кръв и той може да гледа вече само с едното си око.
— Вацек! Лъжете се! — казвам аз. — Между мене и вашата жена няма нищо! Кълна ви се!
Сега Вацек се позабавя; но все още е опасен.
— Да правите такова нещо на приятел! — пухти той. — Каква подлост!
Вацек връхлита като биче. Аз отскачам настрана, до-копвам отново парчето мрамор и повторно го хвърлям срещу него. За съжаление то не го улучва и попада в един люляков храст.
— Вашата жена ми е безразлична! — съскам аз. — Разберете това, бе човече! Тя не ме интересува!
Вацек продължава да тича безмълвен. От лявата му страна сега силно тече кръв и затова аз тичам наляво. Така той не ме вижда толкова добре и в един опасен момент успявам да го ритна здравата в коляното. В същия миг той ме бодва с ножа, но засяга леко само подметката ми. Ритникът помага. Вацек се спира, облян в кръв, с нож в ръка.
— Слушайте! — казвам аз. — Стойте там! Да сключим примирие за една минута! Можете веднага пак да връхлетите, но тогава ще ви избия и другото око! Внимавайте! Успокойте се, бе дивак! — Впервам очи във Вацек, като че искам да го хипнотизирам. Някога четох една книга за хипнозата. — Нямам… нищо… общо… с… вашата… жена… — скандирам рязко и бавно. — Тя не ме интересува! Стойте! — съскам, когато Вацек се раздвижва. — Самият аз имам жена…
— Толкова по-зле, пръч такъв!
Вацек се втурва, но се блъска в цокъла на обелиска, понеже взема много остро завоя, залита и аз пак го ритвам, този път в пищяла. Той е с ботуши наистина, но и този ритник му действува. Вацек отново се спира, широко разкрачен, за съжаление все още с ножа в ръка.
— Слушай, бе магаре! — казвам с убедителен хипнотизаторски глас. — Аз съм влюбен в съвсем друга жена!
Чакай! Ще ти я покажа! Имам снимката й тук!
Вацек мълчаливо напада. Ние обикаляме в полукръг обелиска. Успявам да извадя портфейла си. При раздялата Герда ми даде един свой портрет. Ровя бързо в портфейла. Няколко милиарда марки се разхвърчават по земята; след това намирам снимката.
— Ето! — казвам аз и му я показвам предпазливо встрани от обелиска, толкова отдалече, колкото да не може да ме клъцне по ръката. — Вашата жена ли е това? Я вижте! Прочетете подписа!
Вацек ме поглежда изпод вежди със здравото си око. Аз слагам портрета на Герда върху цокъла на обелиска.
— Така, ето я! Вашата жена ли е това?
Вацек прави отчаян опит да ме хване.
— Простак такъв! — казвам аз. — Я вижте снимката!
Който има такова нещо от някого, подир вашата жена ли ще хукне?
Прекалил съм. Вацек пъргаво се втурва да отмъсти за обидата. После притихва.
— Някой спи с нея! — заявява той нерешително.
— Глупости! — казвам му аз. — Вашата жена ви е вярна!
— Какво прави тогава постоянно тук?
— Къде?
— Тук!
— Нямам представа какво имате пред вид — казвам аз. — Може да се е обаждала няколко пъти по телефона, това е възможно. Жените обичат да говорят по телефон, особено когато са дълго сами. Платете да й прекарат телефон!
— Тя и нощем идва тук! — казва Вацек.
Ние стоим все още един срещу друг, между нас е обелискът.
— Напоследък тя беше за няколко минути тук през нощта, когато докараха тежко болен фелдфебела Кнопф у дома му — отвръщам аз. — Иначе работи нощем в „Червената мелница“.