Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Отказвам се да й припомням. Стана така, както пред-чувствувах! Тя е оздравяла и аз съм се изплъзнал от ръцете й, както се изплъзва вестник от ръцете на спяща селянка. Тя не си спомня вече нищо. Сякаш се е пробудила от наркоза. Времето, прекарано тук, е изчезнало от паметта й. Забравила е всичко. Тя е Женевиев Терховен и не знае вече коя е била Изабела. Не лъже, аз виждам това. Загубил съм я — не така, както се опасявах, защото произхожда не от моята среда, а от друга, и ще се върне в нея, — но по-зле, напълно и безвъзвратно. Тя е умряла. Още живее и диша и е красива, но в момента, в който й е била отнета загадъчността на болестта й, тя е умряла, удавила се е завинаги. Изабела, чието сърце летеше и цъфтеше, се е удавила в Женевиев Терховен — едно добре възпитано момиче от по-добра среда, което сигурно някога ще се омъжи за състоятелен мъж и дори ще стане добра майка.
— Трябва да вървя — казва тя. — Още веднъж много благодаря за свиренето на органа.
— Е, сега? — пита ме Вернике. — Какво ще кажете?
— За кое?
— Не се правете на толкова глупав. За госпожица Терховен. Трябва да признаете, че през трите седмици, през които не сте я виждали, тя е станала съвсем друг човек. Постигнахме пълен успех!
— Това ли наричате успех?
— А какво друго? Тя се връща в живота, всичко е в ред, миналото е забравено като лош сън, тя отново стана човек, какво повече искате? Вие я видяхте. Е, сега?
— Да — казвам аз. — Сега?
Една милосърдна сестра с червено селско лице донася бутилка вино и чаши.
— Ще имаме ли удоволствието да видим и негово преподобие господин викария Бодендик? — питам аз. — Не зная дали госпожица Терховен е кръстена католически, но предполагам, тъй като иде от Елзас; това означава, че негово преподобие също ще тържествува, защото сте измъкнали от големия хаос една овчица за неговото стадо!
Вернике се хили.
— Негово преподобие вече даде израз на своето задоволство. Госпожица Терховен от една седмица посещава всеки ден светата литургия. „Изабела! — мисля си аз. — Тя знаеше някога, че бог все още виси на кръста и че не само неверниците са го мъчили. Тя познаваше и презираше не по-малко ситите верующи, които превръщаха неговите страдания в лека и доходна служба.“ — Ходила ли е вече и да се изповядва? — питам аз.
— Не зная. Възможно е. В същност трябва ли някой да се изповядва за това, което е правил, докато е бил душевно болен? Това е интересен въпрос за мене, непросветения протестант.
— Зависи какво се разбира под душевна болест — казвам аз с горчивина и гледам как лечителят на души си налива чаша вино „Замък Райнхардсхаузен“. — Ние без съмнение имаме различни схващания. Впрочем: как може да се изповядва това, което е забравено? Защото госпожица Терховен като че изведнъж е забравила някои неща.
Вернике налива на себе си и на мене по чаша вино.
— Да идем, преди да се е явил негово преподобие. Миризмата на тамян може да е свята, но тя разваля аромата на такова вино. — Той отпива една глътка, върти очи и казва: — Изведнъж е забравила? Нима така изведнъж? То се забелязваше доста отдавна.
Вернике е прав. Аз също го бях забелязал по-рано. Понякога имаше моменти, когато Изабела като че не ме познава. Спомням си за последния път и с ярост изпивам виното. Днес то не ми се услажда.
— Това прилича на подземен трус — обяснява Вернике, който е в добро настроение поради успеха си. — На трус в море. Острови, дори континенти, които преди това са били там, изчезват, а други изплуват.
— А какво се случва при втори морски трус? Пак ли всичко става по старому?
— И това е възможно. Но става почти винаги при други случаи; случаи, които вървят ръка за ръка с все по-нарастващото оглупяване. Вие видяхте примери за това. Пожелавате ли го на госпожица Терховен?
— Пожелавам й всичко най-хубаво — казвам аз.
— Е, тогава сме единодушни!
Вернике налива останалото вино. Аз мисля за безнадеждно болните, които стоят и лежат в ъглите наоколо, чиито слюнки текат из устата им и които се цапат.
— Разбира се, пожелавам й никога вече да не заболява — казвам аз.
— Това не бива да се допуска. Тя беше един от случаите, които могат да се излекуват, ако се отстранят причините. Всичко мина много добре. Майка и дъщеря имат чувството, което възниква в такива положения поради смъртта на някого: че са били излъгани по непонятен начин; сега и двете са като осиротели, и чрез това са по-тясно свързани от когато и да било преди.
Заглеждам се във Вернике. Никога досега не съм го чувал да говори така поетично. В същност той не говори съвсем сериозно.