Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Клара! — шепне Карл. — Защо направи това? Ти го направи нарочно!
— Така ли? — казва госпожа Бекман.
— Положително! Зная! Кълна ти се…
— Не ми трябват твоите лъжливи клетви! Ти, нехранимайко, си спал с касиерката на хотел „Хохенцолерн“! Гнусна свиня!
— Аз? Това е опашата лъжа! Откъде си узнала?
— Виждаш ли, сам признаваш?
— Аз ли признавам?
— Току-що призна! Попита ме, откъде съм узнала. Как мога да узная нещо, щом не е вярно?
Поглеждам състрадателно плувеца Карл Брил. Той не се плаши, колкото и студена да е водата, но тук, без съмнение, е загубен. На стълбата го посъветвах да не се впуска в спор, а просто да падне на колене пред госпожа Бекман и да я моли за прошка, без, разбира се, да признае, каквото и да било. Вместо това той сега й натяква за някой си господин Клецел. Отговорът е един страшен удар по носа. Карл отскача назад, хваща дебелия си нос да провери дали тече кръв, и с яростен вик се свива, та като стар борец да издърпа от леглото госпожа Бекман за косите, да и стъпи с крак на врата и с тежкия си каиш да наложи нейните огромни бутове. Аз го ритвам не много силно в дирника. Той се извръща, готов да нападне и мене, вижда умолителните ми очи, вдигнатите ми ръце и беззвучно шепнещата ми уста и се пробужда от своето кръвожадно опиянение. В кафявите му очи отново проблясва човешко разбиране. Кимва леко и в същия миг от носа му бликва кръв, отново се обръща и пада на колене пред леглото на госпожа Бекман с вика:
— Клара! Нищо не съм направил, но прости ми!
— Свиня! — крещи тя. — Мръсна свиня! Кимоното ми! Госпожа Бекман дръпва настрана скъпото си кимоно.
Карл изцапва с кръв чаршафа на леглото.
— Проклет лъжец! — заявява тя. — На всичкото отгоре и лъжец!
Забелязвам, че Карл — честен, простодушен човек, който очакваше незабавна награда за падането си на колене — иска да скочи, обзет от нова ярост. Ако с разкървавения си нос започне борбата, всичко е загубено. Госпожа Бекман може би ще му прости за касиерката от „Хохенцолерн“, но за повреденото кимоно — никога. Настъпвам го отзад по крака, натискам рамото му с едната си ръка, и казвам:
— Госпожа Бекман, Карл е невинен! Той се пожертвува за мене.
— Какво?
— За мене — повтарям аз. — Между бойни другари такова нещо се случва…
— Какво? Пак ли започвате с вашето проклето бойно другарство, дърти лъжци и шарлатани? И аз трябва да вярвам такова нещо!
— Пожертвува се! — казвам аз. — Той ме запозна с касиерката, това беше всичко.
Госпожа Бекман се изправя с пламтящи очи.
— Как? — Да не би да искате да ме придумвате, че един млад мъж като вас ще налети на такава стара, изтъркана брантия като онази мърша в „Хохенцолерн“!
— Не налитам, уважаема госпожо — казвам аз. — Но когато няма какво да яде, дяволът налита и на мухи! Когато самотата е стиснала някого за гърлото…
— Млад мъж като вас може да има други жени!
— Млад, но беден — отвръщам аз. — В днешно време жените искат да ги водиш по барове, а щом става дума за това, ще се съгласите, че ако на мене, самотния ерген в бурята на инфлацията, не ми вярвате за касиерката, би било съвсем абсурдно да приемете такова нещо за Карл Брил, който се радва на благоволението на най-хубавата и най-интересна жена в целия Верденбрюк, радва се незаслужено, макар…
Последните думи хванаха място.
— Той е нехранимайко! — казва госпожа Бекман. — А че е незаслужено, това е вярно.
Карл се размърдва.
— Клара, ти си моя живот! — реве той глухо от окървавения чаршаф на леглото.
— Аз съм твоята банкова сметка, студен камък такъв! — Госпожа Бекман се обръща към мене. — А какво стана с полумъртвата коза от „Хохенцолерн“?
Аз махвам с ръка.
— Нищо! Нищо не стана! Отвратих се.
— Това можех предварително да ви го кажа! — заявява госпожа Бекман с дълбоко удовлетворение.
Изходът на борбата е решен. Стигнахме до заключителната схватка. Карл обеща на Клара морско-зелено кимоно с лотосови цветове и домашни пантофи с лебедов пух. След това отива да смъркне студена вода в носа си, а госпожа Бекман става.
— Колко висок е облогът? — пита тя.
— Висок! — отвръщам аз. — Няколко билиона.
— Карл! — вика госпожа Бекман. — Включи и господин Бодмер с двеста и петдесет милиарда.
— Разбира се, Клара.
Слизаме по стълбата. Долу седи тюленът, пазен от приятелите на Карл. Научаваме, че се опитал да хитрува, докато ни нямаше, но гуляйджиите на Карл навреме му изтръгнали чука от ръцете. Госпожа Бекман се усмихва презрително и след половин минута гвоздеят лежи на пода. Тя се оттегля величествено, под звуците на „Алпийско сияние“.