Петдесет нюанса сиво

- О, Кейт, мисля, че го обичам.

- Ана, всеки може да види това. И с него е така. Той е напълно откачил по теб. Изобщо не откъсва очи от теб.

Изсмях се истерично.

- Наистина ли мислиш така?

- Не ти ли е казал?

- Не съвсем.

- А ти казала ли си му?

- Не съвсем. Свих рамене. Какво можех да кажа?

- Ана, някой трябва да направи първата крачка. Иначе няма да стигнете доникъде.

„Да му кажа какво изпитвам към него? Абсурд!"

- Страхувам се, че това ще го отблъсне.

- А може би той се страхува от същото.

- Крисчън и страх са две взаимноизключващи се понятия. Не мога да си го представя уплашен от нищо и от никого. Но докато го казвах, го видях като малко дете. Може би тогава е познавал само едно чувство страх. Сърцето ми се сгърчи от жал и болка.

Кейт ме гледаше със свити устни и присвити очи, точно както ме гледаше и подсъзнанието ми.

- Трябва просто да седнете, да говорите и да се разберете.

- Не сме говорили много напоследък, наистина. Изчервих се. Бяхме правили други неща, невербална комуникация, и това си беше съвсем наред. Много повече от наред всъщност.

- Това ще да е заради секса засмя се тя. Ако той върви добре, половината битка е спечелена, Ана. Ще ида да взема за ядене нещо китайско. Готова ли си?

- Има време, още два часа.

- Има, да. Ще се върна до двайсет минути.

Грабна якето си и изхвърча, без да затвори вратата. Отидох, затворих и тръгнах към спалнята си. Замислих се над думите й.

Страхуваше ли се Крисчън от чувствата си към мен? Изобщо имаше ли чувства към мен? Изглеждаше доста запален, но това беше със сигурност част от измислената от него игра „Аз трябва да притежавам и контролирам всичко, защото съм маниак Доминант". С горчивина констатирах, че докато съм далеч от него, се налага да си припомня и да разчовъркам всеки наш разговор и да търся някакви... знаци.

„Ще ми липсваш... повече, отколкото можеш да предположиш.

Ти си магьосница..."

Тръснах глава. Не исках да мисля за това сега. Блакберито беше на зарядното, нямаше батерия и беше изключено цял следобед. Приближих се със свито сърце. Нямаше никакви съобщения. С изненада открих, че това ме разочарова. Отворих и дяволската машина. И там нищо. Същият имейл адрес, но нищо. „Ана!" викна ме моето подсъзнание и ми врътна очи. За първи път разбрах защо Крисчън го избива на пляскане, когато го правех.

„Е, добре, аз ще му напиша мейл".