Петдесет нюанса сиво
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „БАРД" ООД
- ISBN: 978-954-655-330-0
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса сиво». Краткое содержание книги:
За мен е огромна стъпка. Трябва да ти се доверя изцяло.
Ти беше прав, когато каза, че в мен няма нищо от мисленето на една подчинена. Съгласна съм с теб. И въпреки това аз искам да съм с теб и ако това е цената, която трябва да платя, за да бъда с теб, искам да опитам, но се страхувам, да, че ще се проваля и ще се съсипя физически и психически, а това е идея, която за момента не ми харесва.
Бях толкова щастлива, когато каза, че ще опиташ да ми дадеш повече. Може би трябва да помисля и да реша за себе си какво „повече" е
това, което искам. Това е и причината да замина. Когато съм с теб, ти ми вземаш акъла и не мога да мисля.
Викат полета ми. Затварям.
После пак.
Твоя Ана
Натиснах „изпрати" и тръгнах уморено към изхода за другия самолет. Тук в първа класа имаше само пет седалки. Веднага щом излетяхме се свих и заспах.
Стори ми се, че бяха минали само няколко минути, когато стюардесата ме събуди да се приготвя за кацането. Предложи ми чаша портокалов сок. Отпих бавно. Дори преглъщането ми костваше усилия, но си позволих да се отдам на вълнението. От половин година не бях виждала мама. Погледнах скришом към блакберито и си спомних за дългия объркан имейл до Крисчън. Нямаше никакъв отговор. В Сиатъл сигурно беше пет сутринта. Надявах се да спи. Не исках да си го представям седнал зад рояла, потънал в тъжната музика.
Хубавото на саковете е, че можеш да излезеш веднага, а не да чакаш безкрайни часове за багажа си. Хубавото на първа класа е, че те пускат да излезеш пръв.
Майка ми чакаше с Боб. Боже, колко беше хубаво да ги видя! Не зная дали заради дългото пътуване, дали заради умората, или заради цялата ситуация около Крисчън, но в мига, в който прегърнах мама, заплаках.
- О, Ана, детето ми. Сигурно си много уморена. И погледна Боб с тревога.
- Не, мамо, просто съм ужасно щастлива да те видя казах и я стиснах здраво.
Беше толкова хубаво да усетя тялото й, беше така топло, толкова... у дома. Пуснах я неохотно. Боб ме прегърна с една ръка. Изглеждаше някак притеснен и после се сетих, че вероятно го боли кракът.
- Добре дошла, Ана! Защо плачеш? попита той.
- Няма нищо, Боб. Просто се радвам да ви видя. Погледнах изсеченото му лице и блесналите, сини очи, които ме гледаха с обич. „Тоя съпруг ми харесва, мамо. Може да го задържиш". Той взе сака ми.
- Ана, какво толкова си взела?
Тежеше от макбука. Двамата ме хванаха от двете страни и тръгнахме към паркинга.
Винаги забравям колко е горещо в Савана. В летището климатиците работеха и беше хладно, но навън жегата беше непоносима, тежка като палто, което си принуден да носиш. Всичко по мен лепнеше. Пуснах мама и Боб, за да си съблека джъмпера. Добре, че си бях взела къси гащи. Понякога сухата жега на Лае Вегас ми липсваше. Живяхме там с мама и Боб, когато бях на седемнайсет. Но с тази влажна жега, и то в осем и половина сутринта, се свикваше трудно. Докато се мушна в охладената от климатика кола на Боб, косата ми се бе накъдрила от пот и едва ходех. От задната седалка на колата пуснах съобщение на Кейт, Рей и Крисчън.
*Пристигнах в Савана А. :)*
Поколебах се, преди да пусна същото и на Хосе, и тогава замътеният ми от умора мозък се сети, че изложбата му е само след седмица. Дали да поканя Крисчън? Как можех да го поканя, като знаех какви чувства изпитва към Хосе? Дали Крисчън изобщо щеше да пожелае да ме види някога след този имейл? Стана ми зле само като си помислих за това. Реших да не му мисля повече. Реших да се насладя на компанията на мама.
- Искаш ли да си поспиш, като се приберем? Сигурно си много уморена.
- Не, мамо, искам да ида на плажа.
Бях се излегнала на шезлонга, смучех диетична кола и гледах Атлантическия океан. А само преди ден гледах от кулата на Крисчън към Тихия. Майка ми се беше излегнала до мен. Носеше ужасна грамадна слънчева шапка, огромни кръгли слънчеви очила и също пиеше кола. Бяхме на Тибий Айланд, само на три пресечки от нас. Тя ме държеше за ръка. Къпех се в слънчевите лъчи, чувствах се удобно, на сигурно място и в душата ми бе топло. За първи път от векове започнах да се отпускам.