Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
съзнанието й изникна неясният образ на мъж, държащ чаша. В нея имаше
какао, което той беше направил за Джейн, защото… я напускаше. О, Боже… той си тръгваше.
Остра болка прониза главата й, заличавайки обърканото видение.
Точно тогава на вратата се позвъни. Тя потърка носа си и хвърли поглед
към коридора. Никак не се чувстваше готова за социални контакти.
Отново се позвъни.
Наложи си да се изправи на крака и се затътри до входната врата.
Отключи и си помисли, че ако са мисионери, здравата ще ги причести с…
— Манело?
Шефът на хирургията стоеше на прага й с типичното си самоуверено
излъчване. Сякаш мястото му беше на изтривалката й с надпис «Добре
дошли» само защото той беше решил така. Беше облечен в хирургическа
престилка и панталони, а върху тях носеше фино кадифено палто в същия
наситен кафен цвят като очите му. Поршето му заемаше половината й
алея.
— Дойдох да проверя да не си умряла.
Джейн нямаше как да не се усмихне.
— Боже, Манело, не е нужно да си такъв романтик.
— На нищо не приличаш.
— А сега и комплименти. Стига. Караш ме да се изчервявам.
— Ще вляза.
— Разбира се, че ще влезеш — промърмори тя и отстъпи настрани.
Той се огледа наоколо, докато събличаше палтото си.
— Всеки път, като дойда тук, си мисля колко не ти съответства това
обзавеждане.
— Очакваш апартаментът ми да е натруфен и боядисан в розово ли?
— тя затвори вратата и я заключи.
— Не, когато дойдох за първи път, очаквах да е празен като моя.
Манело живееше в «Комодор». Онази висока сграда с апартаменти, приличаща на хотел «Риц», но домът му приличаше по-скоро на фитнес
зала. Вътре имаше единствено спортни съоръжения, легло и кафе машина.
— Да — съгласи се тя, — не би се класирал за страниците на «Красив
дом».
— Кажи ми как си, Уиткъм? — когато я погледна, лицето му не
показваше емоции, но очите му искряха и тя се замисли за последния
разговор, който бяха провели, когато беше признал, че има чувства към
нея. Подробностите за казаното й се губеха, но имаше някакъв бегъл
спомен, че се беше случило в реанимацията, над леглото на пациент.
Главата я заболя отново и тя примигна, а Манело изкомандва: — Седни. Веднага.
Може би идеята беше добра. Тя тръгна обратно към дивана.
— Искаш ли кафе?
— В кухнята е, нали?
— Ще отида…
— Мога да си сипя сам. От години се упражнявам. Сядай.
Джейн седна на дивана и пристегна халата си. Разтърка слепоочия.
Дявол да го вземе, щеше ли някога отново да се почувства нормално?
Манело се върна точно когато тя се наведе напред и опря глава на
дланите си. Това мигом го прехвърли на професионална вълна. Той остави
чашата си върху една от книгите за архитектура на майката на Джейн и
коленичи.
— Кажи ми какво става?
— Главата ми — изпъшка Джейн.
— Дай да видя очите ти.
Тя се опита да се изправи.
— Вече е по-добре…
— Тихо — Манело внимателно хвана китките й и отдръпна ръцете й
от лицето. — Ще проверя зениците ти. Наклони глава назад.
Джейн се предаде. Просто се предаде и се отпусна на дивана.
— Не съм се чувствала така зле от години.
Палецът и показалецът на Мани се приближиха към дясното й око и
леко повдигнаха клепача. Извади фенерче с размерите на химикалка. Беше
толкова близо, че тя виждаше дългите му мигли, наболата му брада, миниатюрните пори по кожата му. Миришеше хубаво. На парфюм.
Каква ли марка ползваше, запита се замаяно.
— Добре, че дойдох подготвен — заговори той и включи фенерчето.
— Да, ти си същински бойскаут. Внимавай с това нещо.
Опита се да мигне точно когато насочи светлината към окото й, но
той не й позволи.
— Това влошава ли главоболието ти? — попита и се прехвърли към
лявото око.
— О, не. Кара ме да се чувствам чудесно. Не мога да дочакам да…
Дявол да го вземе. Светлината наистина е ярка.
Той изключи фенерчето и го пъхна обратно в горния си джоб.
— Зениците се разширяват нормално.
— Какво успокоение. Предполагам, че ако реша да чета под
светлината на карбонова лампа, няма да имам проблем, нали?
Той хвана китката й, опря показалеца си на точката на пулса и
погледна часовника си.
— Ще ми връчиш ли сметка за този преглед? — попита тя.
— Тихо.
— Защото мисля, че съм зле с парите.
— Тихо.
Беше странно да я третират като пациент и това, че трябваше да си
държи устата затворена, влошаваше нещата. Явно имаше нещо вярно в
това, че можеш да прикриеш неловките моменти с приказки…
Тъмна стая. Мъж, лежащ на легло. Тя говори… Говори за…