![Парижка вендета [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/0/2/parizhka-vendeta-bg-download.jpg)
Парижка вендета [bg]
- Автор: Берри Стив
- Серия: Котън Малоун #5
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 9789547692268
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Парижка вендета [bg]». Краткое содержание книги:
„Парижка вендета“ носи всички отличителни черти на Стив Бери: размах, широта, усещане за история. Плюс невероятен, спиращ дъха съспенс. Обичам го този човек!“
Лий Чайлд „Стив Бери винаги намира страхотни начини да свърже минало и настояще в чудесните си трилъри. А „Парижка вендета“ е най-добрият от тях“. Харлан Коубън
— Добре ли си?
Младият мъж кимна, но изражението на лицето му беше такова, че остра болка прониза сърцето на Малоун.
Сам се отмести и двамата със Стефани се втурнаха в църквата. Меган се олюляваше край един от саркофазите и Стефани й се притече на помощ. Очите на Малоун се впиха в тялото на Ашби, а после се преместиха върху мъжа, който лежеше близо до него.
Торвалдсен.
— Трябва ни линейка! — извика той.
— Той е мъртъв — тихо отвърна Сам.
Ледени тръпки пробягаха по гърба на Малоун. Краката му изведнъж отказаха да се движат. Втори, по-внимателен поглед го увери, че Сам е прав. Пристъпи към приятеля си и коленичи до него. Дрехите му бяха пропити с лепкава кръв. Пулс нямаше.
— Все пак да го закараме в болница — прошепна той.
— Няма да му помогне — отвърна Сам.
За съжаление е прав, тежко въздъхна Малоун. Но не можеше да се примири. Стефани и Меган се приближиха. По-възрастната жена подкрепяше по-младата. Отворените очи на Торвалдсен гледаха невиждащо.
— Опитах се да помогна — прошепна Меган. — Но побърканият стар глупак… Твърдо бе решил да убие Ашби. Аз… направих опит да…
Гласът й заглъхна в ридания, по бузите й се търкаляха сълзи.
Торвалдсен се беше появил в живота на Малоун точно навреме — преди две години в Атланта, когато отчаяно се нуждаеше от приятел. Бе му предложил нов живот в Дания, който той без колебание бе приел. И никога не беше съжалявал. През следващите двайсет и четири месеца бяха неразделни, но последните двайсет и четири часа бяха достатъчни, за да разрушат всичко.
Това беше последният ни разговор.
И наистина се оказа така. Дясната му ръка се вдигна към гърлото. Сякаш искаше да стигне до сърцето. Обзе го отчаяние.
— Оказа се прав, приятелю — прошепна той. — Ние с теб няма да разговаряме никога вече.
77
Париж
Неделя, 30 декември
14:40 ч.
Малоун влезе в базиликата „Сен Дьони“, която остана затворена по коледните празници както за посетители, така и за ремонтни дейности, тъй като беше обявена за местопрестъпление. Трима души бяха загинали тук. За двама от тях той изобщо не съжаляваше.
Но смъртта на третия му причини дълбока болка.
Собственият му баща беше починал преди трийсет и две години, когато Малоун беше едва десетгодишен. Тогава изпита повече самота, отколкото болка. Но смъртта на Торвалдсен беше различна. Сърцето му се свиваше от болка и угризения.
Погребаха го в семейната гробница в Кристиангаде, до съпругата и сина му. На скромната церемония присъстваха много малко хора. Към завещанието му откриха написана на ръка бележка с последната му молба — погребението да не бъде публично. Но смъртта му получи широк отзвук в света. В имението пристигнаха купища писма и съболезнователни телеграми от хилядите работници и служители в неговите компании — убедително доказателство за отношението им към своя работодател. На погребението присъстваха Касиопея Вит и Меган Морисън, чието лице все още носеше следи от синини. Към тях се присъединиха Малоун, Стефани, Сам и Джеспър и засипаха със суха пръст скромния чамов ковчег. Никой не промълви нито дума.
През последните няколко дни Котън Малоун се опитваше да прогони самотата със спомени от последните две години, които беше прекарал в компанията на своя приятел. Състоянието му беше странно — нещо средно между сън и реалност. Лицето на Торвалдсен беше непрекъснато пред очите му. Никога нямаше да забрави тъмните очи под рунтавите вежди, издължения нос с разширени ноздри, масивната челюст и волевата брадичка. И въпреки изкривения гръбнак този човек винаги беше стоял с високо вдигната глава.
Малоун погледна към високия таван над централната пътека. Внушителните размери и пищността на нефа, както и многобройните скулптури придаваха особена тържественост на средновековната базилика. Величието й се подчертаваше още повече от ярката слънчева светлина, проникваща през многобройните витражи. Статуите на светци и крале блестяха с тъмночервените си роби. По ръцете и главите им играеха тюркоазени отблясъци, сенките преливаха в масленозелено, розово и накрая в бяло. При цялото това великолепие му беше трудно да не мисли за Бог, за красотата на природата и преходността на живота. Като този на Хенрик.
Малоун измъкна лист хартия от джоба си и бавно го разгърна.
Професор Мурад му беше обяснил какво точно да търси — следите, които Наполеон беше оставил за сина си. Започна с Псалм 134, стих 2: